сряда, 10 декември 2014 г.

Съзряването на германската външна политика

Йошка Фишер*

Обединението на Германи, преди близо 25 години, отново постави в сърцето на Европа една силна държава, чието мостоположение, икономически потенциал и, да, история, породиха подозрения за възкресяване на амбициите за доминация. Основните европейски лидери от онова време – в това число Джулио Андреоти, Маргарет Тачър и Франсоя Митеран – се тревожеха, че Германия ще направи опит за ревизия на резултатите от двете световни войни. За германските политическите кръгове от 90-те, тази тревога изглеждаше уродлива и абсурдна. Но края на германското разделение означаваше и край на Студената война с нейния двуполюсен световен ред, и сега, когато светът се бори с нарастващото напрежение в регионалните конфликти (в Украйна, Близкия Изток и Югоизточна Азия), липсата на нов ред става видима и генерира опасност.

Опасенията от завръщането на духовете на историята са неоснователни, а Германия е най-малко замесена. Въпреки че световната финансова криза и нейните ефекти върху Европа на практика превърнаха Германия в икономически гигант, това не е роля, която тя е търсела или искала. Обединена Германия остава мирна и демократична, признаваща всички граници със своите съседи и остава непоколебим член на НАТО и ЕС.

Но докато Германия днес не е заплаха за своите съседи и за европейския ред, то това не винаги е било така. През първите седемдесет години на своето обединение през 1871 Германия укрепва - в голяма степен сама срещу Франция – своята политическа и военна доминация в Европа. Загубата в Първата световна война води до радикализация при Адолф Хитлер и завършва с катастрофален разгром и разделяне на Германия.

Западна Германия, основана през 1949, беше суверенна сила според всички външнополитически категории. Началото на Студената война доведе до пълна интеграция на младата западногерманска демокрация в западния блок, под непосредственото опекунство на три западни съюзници – Великобритания, Франция и Съединените щати.

Интеграцията със Запада даде тласък на германското единство. Неутралитетът в замяна на обединение не получи подкрепа в голяма част от Федералната република, а още по-малко сред съюзниците. Но успешната интеграция със Запада предполагаше и помирение с Франция, старият враг и съсед. Германия също така трябваше да преодолее моралната катастрофа от времето на нацизма. Главната външнополитическа цел беше възвръщането на уважението на международната общност и после постигне на окончателно обединение. Тези цели бяха в основата на подкрепата на Федералната република за европейска интеграция, нейният подход към Източния блок и помирението с бившите врагове и жертви на нацизма – особено евреите.

Когато обединението стана факт, 3 октомври 1990, Германия възстанови пълния си суверенитет. Оттогава се мъчи да го изпълни със съдържание.

Основните европейски сили вече не искат да играят специална роля в рамките на НАТО и се въздържат от участие във военни операции извън собствените си граници. Правейки това те създават стратегически вакуум в сърцето на Европа и повдигат въпроса за това дали страната не трябва отново да поеме по собствен път, този път като мост между Изтока и Запада. Германия трябва да намери такова решение, което да задоволи както пацифизма на мнозинството германци, така и военните ангажименти към НАТО.

Крехките основи на германската външна политика станаха по-ясни покрай последствията от финансовата криза избухнала през 2008 година. Макар основните демократични партии да се съгласиха след 1990, че приемствеността и предвидимостта във външната политика на Германия са приоритет, това не попречи на Германия да се противопостави на европейския отговор на кризата и да настоява за национални решения, които да бъдат координирани с ЕС.

Като най-силна икономика в Европа, Германия неочаквано се оказа в ролята на водач. Но това се оказа недостатъчно да се приложат уроците от собствения й опит – особено притесненията за ценовата стабилност и опасността от хиперинфлация – на останалата част на Европа. Германското правителство все още бърка успешната рецепта на Федералната република с много различните нужди на икономиките на водещите сили на континента. В резултат на това ЕС е в перманентна криза, характеризираща се с икономическа стагнация и висока безработица.

Руското завръщане към милитаризма на Изток от Европа както изглежда ще причини сериозни размествания на пластовете. И така сигурността за териториалната цялост на Германия изведнъж отново е заложена на карта. Нещо повече, политиката на руския президент Владимир Путин носи директна заплаха за фундаменталните европейски принципи, които са в основата на германската външна политика от десетилетия.

Няма нищо случайно в това, че една от основните цели на Путин е да отдели Германия от Запада (или поне да я неутрализира). Но германският канцлер Ангела Меркел претърпя забележителна промяна. Въпреки че тя остава готова за разговори с Кремъл, нейният ангажираност с единството на Запада остава непоклатима.

Това стана ясно от последната й реч в Сидни, в която тя скъса с „политиката на малки крачки”, водена от нея от началото на кризата на еврото през 2008 година. Тя ясно посочи заплахата, която Путин представлява за Европа и тя не е свързана само с Украйна.

Това беше забележителна реч. Изправени пред настоящата криза в ЕС и Източна Европа тази реч остави надежда, че германската външна политика най-накрая ще намери своя собствен ритъм.

*Йошка Фишер е външен министър на Германия и вицеканцлер от 1998 до 2005 година, период белязан от твърдата подкрепа на Германия за интервенцията в Косово през 1999, последвана от противопоставянето му на войната в Ирак. Фишер навлиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 60-те и 70-те години на миналия век и играе ключова роля в основаването на Германската зелена партия, която ръководи повече от две десетилетия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар