Бразилска истерия тресе в последните седмици България. Но не заради футболни страсти, нито пък заради традиционния карнавал в Рио де Жанейро. Големият шум е заради избора на бразилски президент. Да, точно така, изборът на бразилски президент се оказа толкова значимо събитие у нас, че дори се наложи изпращането на телевизионни екипи за отразяване на събитието. Причината за огромния интерес е по-скоро възможността на този пост да бъде избрана Дилма Русеф, жена с огромен политически и, както се оказа, партизански опит, жена с български корени. А не защото Бразилия е на път да стане една от водещите световни икономики и все по-често е определяна като нововъзникваща велика сила.
Обстойните репортажи показващи родното й място, братът, с който никога не се виждала, връстниците, с които никога не е играла и къщата, в която никога не е живяла, напомнят за друга една кандидат президентска истерия. Преди две години същата еуфория, същите емоционални репортажи, интервюта, очерци пълнеха страниците на вестниците и новинарските емисии на Кения. А поводът беше, че бъдещият президент на най-мощната държава в света, Съединените щати, е с кенийски корени. И кенийците, също както българите сега, изживяваха своите звездни мигове. Или поне така се очаква да бъде.
Като територия Кения е около пет пъти по-голяма от България, населението й е 37 млн. души, а брутния вътршен продукт около 30 млрд. долара или около 850 долара на глава от населението. За сравнение БВП на България е около 78 млрд. долара или среден доход на глава от населението 13 хил. долара годишно. Въпреки, че в рамките на Европейския съюз сме най-бедната държава, то сме много далеч от равнищата на бедност в Африка. Защо тогава реагираме по сходен начин на случващото се на десетки хиляди километри, което по никакъв начин не влияе на хода на събитията, нито ще промени нещо в съдбата на държавата? Защо подобно съпреживяване провокира националната ни гордост? Нима единствената възможност да се почувстване поне мъничко горди българи зависи от избора на президента на Бразилия, така както за кенийците избора на Обама за президент на Съединените щати се оказа събитие с историческо значение за тяхната нация и събуди националната им гордост?
Има няклко възможни причина за тези сходни реакции.
България е била под чуждо владение. Всяка една млада държава минава през етапа на националната си самоидентификация. Търсенето на корените в желанието за утвърждаване е естествен процес. Виждаме съвременните измерения на тези търсения в съседна Македония, където този процес стига до абсурди: изкривяване до неузнаваемост историческите факти и налагане на прочит на историята напълно не кореспондиращ със съвременните проблеми и предизвикателства. Подобни остатъци от следосвобожденското търсене на основания за съществуване все още има и в България, което видимо спъва развитието ни към пълно приемане на либералните, наднационални европейски ценности. За съжаление остатъчното самовглъбяване в национализма, характерен за младите неутвърдени държави, се курдиса в управлението на страната, чрез назначаването на един овехтял стожер на националния дух като министър Божидар Димитров.
България е била под комунистическо управление. Икономическата система на комунизма уби предприемчивостта. А когато хората не се занимават с печелене на пари и им е забранено да се занимават с политика, две дейности по своему генериращи усещане за успех, те намират отдушник в поводите за национална гордост. Така възпитавани десетилетия наред българите усъмнаха пред прага на Европа и пред портите на либералната пазарна икономика голи и боси, но със самочувствието на един от най-старите народи в рамките на Европейския съюз. Те нито знаеха какво да правят, нито знаеха откъде да започнат, нито имаха представа от демократичните процедури, нито от правилата на пазарната икономика. И продължават да намират спасение в дълбините на националния дух, нежелаейки да поемат инициатива, блокирани вече повече от десет години от действията на всеможещи политически лидери, но най-вече обещаващи нещата да се случват от само себе си или в най-лошия случай да се дават от държавата. И както в горния случай, върху тази инерция се настани удобно най-подходящото за постигане на целите лице – Бойко Борисов.
България е най-бедната държава в Европейския съюз. Това за съжаление е резултат както от неспособността на редица български правителства да полагат адекватните и изпълними икономически цели, така и поради насложилите се през столетията напрежения и борби между Великите сили за влияние на Балканите. Взаимната омраза и неприемане между лицата прокарващи съответните интереси на заинтересованите държави, доведе до пълен отказ от реформи, до минаващи всякакви морални граници нива на корупция, до загърбване на националните интереси, до отказ от демократичните промени и респективно носталгия по комунистическото минало, до неспособност да се управлява без предварително одобрение, в зависимост от поредния външнополитически завой на всяко следващо правителство от ’89 година насам. Това клатушкане и неспособност да се избере окончателно идентифициране със западния политически и икономически модел за развитие на държавата, отново запраща българина към търсене на поводите за национална гордост в славното минало на българската държава. И отново задава дневния ред на управляващите, които правят всичко възможно да отклонят вниманието към успелите българи отвъд пределите на страната, без да си задават въпроса защо и при какви обстоятелства тези успели българи са напуснали България и дали изобщо желаят да бъдат вграждани в пантеона на българщината. Тук вината е споделена между няколко министри от настоящото правителство – Вежди Рашидов, отново Божидар Димитров, самият Бойко Борисов (по-скоро по усет и от незнание, отколкото поради вещи политически умения), Николай Младенов (разкрачил се между осъществената младежка мечта да бъде външен министър и мълчаливото приемане на всяка хрумка на министър-председателя).
Всъщност радостта от изборите в Бразилия е отражение на настоящите нагласи в българското общество. Тъй като сме неспособни да излъчваме и да избираме кадърни политици тук в България, сме склонни да се радваме на избора на българка за президент на Бразилия. Поне една друга нация е готова да избере кадърен, според внушенията на медиите, българин. Но това повдига и друг важен проблем. Преживяването на тази „победа” всъщност скрива неудовлетворението на българите към собственото им управление и към поредните управляващи яхнали вълната на недоволството и пришпорили ги с гордост и самочувствие към пропастта.
Друг е въпросът дали като нация сме способни, също като американците преди две години и като бразилците сега да изберем емигрант, с различен цвят на кожата, жена или някой от малцинствата на такъв висок пост какъвто е президентският. За това е необходимо време и търпение, и повечко внимание при избора.
Статията е публикувана в електронния сайт "Гласове"
Няма коментари:
Публикуване на коментар