понеделник, 13 септември 2010 г.

Удобната безпаметност


Задочен отговор на Татяна Ваксберг на кометара й в сайта „Гласове”

Забрава се нарича лекарството за неприятните спомени от минали времена на несвобода, всякакви форми на насилие, унижение и икономическа нищета. За България това лекарство обаче е по-необходимо отколкото за останалите посткомунистически европейски държави, защото ако там е имало някаква форма на съпротива, която в повечето известни случаи е била по-скоро призив за връщане към чистотата на комунистическите идеали и оспорване на марксистката легитимация на онези режими, то тук у нас дори и такава съпротива е нямало. Едва в края на този период, когато вече беше ясно, че системата се разпада, имплодира, хора като Иван Костов си позволяваха от страниците на вестник „Работническо дело” да дисидентстват. Но това не беше дисидентстване призоваващо към смяна на режима и въвеждане на демократични правила и пазарна икономика. И те не бяха такива дисиденти, каквито създадоха профсъюза „Солидарност” в Полша.
Действията им бяха твърде закъснял опит да се провокира дебат за реформиране на системата – дебат воден в останалите страни от Източния блок тридесет-четиридесет години по-рано – и връщането на легитимността на режима, сериозно накърнена след отказа на Москва да поддържа реда и да съхрани влиянието си със сила. Пред лицето на разпада на обществото и при липсата на солидния гръб на съветската армия, за тогавашните управници не оставало нищо друго, освен да потърсят някакъв компромис и да примирят комунизма с пазара, въвеждайки някаква форма на ерзац пазарни взаимоотношения, разбира се строго контролирани от държавата. Такива бяха тези дисиденти.
Тези дисиденти, чиито действия все пак можем да оправдаем и извиним, защото са били хора като всички останали, са си все същите. А като такива са твърде подвластни на емоциите и страховете си. Ако общото настроение е било, че режимът е непоклатим и ако такива сигнали са идвали „отгоре”, не можем да очакваме саморазрушително поведение, което би ги отпратило завинаги в политическото небитие, а вземайки примери от близката история, дори и по-лошо. Това провокира и естествения въпрос, за вечното очакване на инструкции отгоре. Кой би разрешил излизането на какъвто и да било материал, особено в „Работническо дело” (органът на ЦК на БКП), особено за толкова деликатната тема каквато е реформата на икономическата система, ако не е поръчано или най-малкото недвусмислено разрешено от най-високо?
Именно на тези дисиденти обаче се падна честта да изведат България от блатото на тоталитарната държава, не само икономически, а и политически, но те не го направиха. И именно от тях се очаваше да бъдат по-твърди в действията си спрямо извършените в онзи период икономически и политически престъпления. Вземайки предвид съмненията в тяхната демократична легитимност, дошла едва по-късно, когато падна Берлинската стена, няма как да очакваме да има осъдени за каквито и да било действия оттогава.
Все пак е справедливо да припомним, че съучастник на дисидентите в оправдаването на тези престъпления е както българския народ, демонстрирал пълно нежелание за съпротива на режима, така и Запада, защото именно този Запад се ръкостискаше с Чаушеску и Тито, само заради това, че се противопоставяха на Москва и ги легитимираше с изрази като:„може да са комуняги, но са наши комуняги”. Докато в същото време не пропускаха срещи със съветските ръководители, когато се налагаше и беше „във взаимен интерес”. Няма как да очакваме подкрепа от народа за съдаване на институти за национална памет, които да установят истината, или да търсим помощ от Запада, защото и в двата случая съвестта е много гузна. Затова е царяло невъзмутимо спокойствие сред висшия партиен апарат, затова никой не е вярвал, че режимите в сферата на влияние на Москва могат да бъдат разклатени. При тези обстоятелства как да разчитаме на дисидентите да потърсят отговорност, когато нито народът, нито Запада би ги подкрепил. Трудно е да се вземе подобно решение без подкрепа, особено в условията на демокрация.
Тези дисиденти сега се опитват да поучават, да посочват с пръст, да забиват морални жалони. Но те са същите, които доволно се ползваха от всички облаги на онзи режим и са в основата на всяко страдание и лишение съпътствало периода на прехода от планова към пазарна икономика и от тоталитаризъм към либерална демокрация. Същите, които постоянно се оправдават когато са в управлението, но със завиден замах критикуват когато са в опозиция. И винаги застават зад бутафорните образи на реформатори, визионери, държавници, сравнявайки се с Аденауер, Кол, Чърчил, Тачър, Дьо Гол, Рейгън. И е смешно и жалко, че сега подкрепят Берлускони и се възхищават на Блеър и Саркози.
Това което обаче винаги им е липсвало е трезвостта на ума, чувството за дълг и политическата смелост. Стигна се дотам да критикуват правителство, което ревностно поддържат и да твърдят, че не са опозиция, докато в същото време всячески подкопават усилията на мнозинството (доста спорни и неадекватни, разбира се) да се справи с икономическата криза. Те продължават да бъдат дисиденти в сърцата и умовете си, така както са били научени, но това дисидентство днес изглежда несъстоятелно и смешно, а е и вредно.
Тяхното политическо време неумолимо изтича и е по-разумно да им помахаме за сбогом и да забравим, отколкото да търсим реванш и да водим безплодни дебати за миналото. Особено във време, когато динамиката на политическите процеси в света е толкова ускорена, че ако не поддържаме темпото, може да се окажем в дълбока изолация.

http://www.glasove.com/article-9786.php

Няма коментари:

Публикуване на коментар