Колебливият китайски растеж

Майкъл Спенс*

Несигурността за китайските икономически перспективи размътва глобалните пазари – най-малкото защото има твърде много въпроси, на които е трудно да се отговори. В действителност китайската траектория на развитие става все по-трудно да бъде предвидена, което се дължи на объркващите  – да не кажа противоречивите – сигнали изпращани от политиците.

В реалната икономика експортно движеният търговски сектор се свива, заради слабото външно търсене. Изправени пред слаб растеж в Европа и Япония, умерен растеж в Съединените щати и сериозни предизвикателства в развиващите се страни (с изключение на Индия), китайският търговски двигател загуби много от енергията си.

В същото време обаче, нарастващото вътрешно търсене запази нивата на китайския растеж сравнително високи – постижение постигнато без значително нарастване на задлъжнялостта на домакинствата. При увеличаване на частното потребление, услугите се разшириха и осигуриха заетост за мнозина. Това е ясно доказателство за здравословно икономическо ребалансиране.

Ситуацията в корпоративния сектор е объркана. От една страна, високо иновативните и динамични частни фирми движат растежа. Всъщност, както наскоро излизащата книга на Джордж Ип и Брус Маккърн разкрива, тези иновации се разпространяват в широк кръг от дейности, от биотехнологиите до възобновяемата енергия. Най-забележимият напредък се случва в сектора на информационните технологии, благодарение на фирми като Alibaba, Tencent, Baidu, Lenovo, Huawei, Xiaomi.

От друга страна, корпоративният сектор остава субект на сериозни колебания. Бързата кредитна експанзия през 2009 доведе до свръхинвестиране и свръхкапацитет в суровинния сектор, основните индустрии като стоманената и особено в недвижимите имоти. Понастоящем затруднените стълбове на стария модел на китайски икономически растеж носят значителна отговорност за сегашното забавяне на растежа.

Въпреки тези предизвикателства, реалността е, че китайският преход към по-иновативна, движена от потреблението икономика е добре изразен. Това предполага, че икономиката претърпява значимо забавяне, но не и потъване, и че може да се очаква умерен растеж в средносрочен план – но само при положение, че няма да има усложняване на проблемите на финансовата система.

Понастоящем необслужваните кредити се увеличават, главно заради слабостта на тежката индустрия и сектора на недвижимите имоти. Макар официални източници да докладват, че необслужваните кредити са едва 1,67% от всички кредити, държани от търговските банки, Китайската инвестиционна банка изчислява, че са по-близо до 8%. Ако е така, банковият сектор – и по-широката икономика – би пострадал значително.

Това зависи от решителността на политическия отговор. Както се случи в края на 1990-те, след азиатската финансова криза, Китай може да се наложи да разчита на голяма държавна интервенция за кредитна консолидация, на отписване на дълг и на банкова рекапитализация. Но тревогите не свършват дотук. Нетният отлив на частни капитали остава значителен и не показва сигнали да се забавя. В резултат на това, резервите държани от Китайската народна банка намаляха приблизително с 500 млрд. долара през миналата година и с приблизително още 100 млрд. долара през всеки един от последните два месеца. Този отлив, заедно с нестабилността на стоковите и валутните пазари, предизвиква силна тревожност в инвеститорите и политиците.

За нещастие, ясното обяснение за това поведение все още не е налице. Някои го отдават на комбинацията от придвижване към отворени капиталови пазари и свръхнадценен валутен курс, предвкусвайки че нетният приток някога ще възстанови валутния курс до пазарни равнища. Други подозират влиянието на вътрешната информация. Отливът на капитали е сигнал, че икономическите условия и перспективите за растеж са по-лоши от официално представяните данни.

Въпреки това други се позовават на мощната антикорупционна кампания на президента Си Дзинпин и, по-конкретно, на намаляването на толерантността на властите към неправолинейните възгледи. Онези, които се чувстват застрашени от кампанията срещу рушветчийството може би ще са склонни да изнесат парите си извън Китай. Но много други може би ще го направят от страх, че, далеч от мисълта да се отрежда на пазарите една „по-решаваща роля” в икономиката, правителството е вероятно да наложи по-засилен контрол. Капиталите имат склонност да се оттичат към места, където правилата са ясни и стабилни.

Имайки предвид системната важност на Китай в глобалната икономика, съмненията за нейните планове и предвиждания неизбежно ще предизвикат трусове на глобалните капиталови пазари. Именно заради това е толкова важен фактът, че китайското правителство увеличи прозрачността върху своите решения, включително върху по-ефективното оповестяването на политическите си решения.

Имайки предвид успокояващия ефект от скорошното изявление на управителя на Китайската народна банка Джоу Сяочуан (последвало дългото и объркващо мълчание относно валутната политика), че централната банка ще удържи юана „стабилен” срещу кошницата от валути и долара.

Но основните нерешени проблеми вредящи на китайската финансова система, са прекомерният държавен контрол и собствеността, и неограничените гаранции, които развращават пазарите на активи. Това води до концентрацията на капитали (от което страдат предимно малките и средните предприятия) и недооценяване на риска, което допринася за липсата на кредитна култура. Недостигът на кредитна дисциплина е отчасти проблематичен, когато е комбиниран със силно съгласувана монетарна политика, понеже може изкуствено да поддържа над водата зомби компаниите.

За да се разреши този проблем, китайските лидери на всяка цена трябва да отделят държавните сметки от системата за разпределение на кредити, но не съществува ясна пътна карта за подобни действия. Нещо повече, те ще трябва да положат усилия да отворят капиталовите сметки, за да подобрят ефективността на разпределянето на капитали, макар този процес несъмнено да е усложнен от капризността на презграничните капиталови потоци.

Настоящият период на нестабилност в Китай е вероятно да продължи, макар нарасналата прозрачност да направи много за притъпяването му. Ако добавим към това разумната употреба на държавни ресурси, заедно с устойчивите реформи, Китай ще бъде способен да постигне умерен, както и устойчив дългосрочен растеж.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Посланието на Доналд Тръмп

Джоузеф Най*

Водачеството на Доналд Тръмп в надпреварата за номинацията на Републиканската партия като неин кандидат за президент през ноември е смайващо. Елитът на републиканците се страхува, че той няма да успее да победи Хилари Клинтън, най-вероятната номинация на демократите. Но някои наблюдатели се тревожат повече за възможността Тръмп да стане президент. Някои дори виждат Тръмп като потенциален американски Мусолини.

Каквито и да са проблемите ни, Съединените щати днес не са като Италия през 1922. Конституционните механизми за проверки и баланси, в едно с безпристрастната съдебна система, са способни да ограничат дори и един риалити ТВ шоумен. Истинската опасност не е, че Тръмп ще направи онова, което казва, ако стигне до Белия дом, а от нанесените вреди от това, което казва опитвайки се да стигне до там.

Лидерите се оценяват не само по ефективността от своите решения, но също така и по тона, който задават на своите последователи. Повечето лидери получават подкрепа чрез упование на съществуващите сред различните групи идентичност и солидарност. Но великите лидери отварят света пред своите последователи далеч отвъд непосредствените им общности.

След Втората световна война, по време на която Германия завладява Франция за трети път в рамките на 70 години, френският лидер Жан Моне решава, че отмъщението срещу победена Германия би довело до още една трагедия. Вместо това той съставя план за постепенно развитие на институции, които да създадат Европейския съюз, помагащ да се направи поредна война немислима.

Или, ако вземем друг пример за велико лидерство, Нелсън Мандела лесно би могъл да избере да определи неговата общност като черни южноафриканци и да търси отмъщение за десетилетната несправедливост на апартейда и за собственото си затворничество. Вместо това той работи неуморно с думи и дела за разпространяване на идентичността на своите последователи.

В един невероятен символичен жест той се появява на ръгби мач носейки фланелката на южноафриканските газели, отбор който в миналото символизира бялото превъзходство в Южна Африка. Обратно на усилията на Мандела да научи последователите си да разширяват светогледа си, е подходът приет от Робърт Мугабе в съседно Зимбабве. За разлика от Мандела, Мугабе използва гнева от колониалната епоха, за да получи подкрепа и сега разчита на сила за оставане на власт.

В днешните Съединени щати, където икономиката расте, а нивата на безработицата са на нищожните 4,9%, мнозина се чувстват изключени от просперитета на страната. Мнозина обвиняват за нарасналото неравенство през последните няколко десетилетия по-скоро чужденците, отколкото технологиите и е лесно да се намерят противници на имиграцията и глобализацията. В допълнение на икономическия популизъм едно значително малцинство от населението се чувства застрашено от културните промени свързани с расата, културата и етноса, макар голяма част от това да не е нищо ново.

Следващият президент ще трябва да приучи американците как да живеят с процесите на глобализацията, които мнозина възприемат като заплаха. Националните идентичности са въобразени общности, в смисъл че шепа хора имат общи преживявания с останалите членове. В предишните един два века, националните държави са били въобразени общности, за които хората е трябвало да умират, а повечето лидери са били отговорни пред нацията. Това е неизбежно, но не е достатъчно в един глобализиран свят.

В един свят на глобализацията много хора принадлежат към много въобразени общности – местни, регионални, национални, космополитни – които се застъпват удържани от интернет и евтините пътувания. Диаспорите днес са свързани отвъд националните граници. Професионални групи като адвокатите са си определили транснационални стандарти. Активистки групи, от природозащитници до терористи, също са свързани отвъд границите. Суверенитета вече не е онзи абсолют, който някога е бил.

Бившият президент Бил Клинтън каза, че съжалява за неуспеха си да отговори подобаващо на геноцида в Руанда през 1994, макар да не е бил сам. Клинтън опита да изпрати войски, но срещна ожесточена съпротива от Конгреса. Добрите лидери днес често са притиснати между собствените си космополитни влечения и по-традиционните си задължения към хората, които са ги избрали – както откри германският канцлер Ангела Меркел след смелото си лидерско решение на бежанската криза от миналото лято.

В един свят, в който хората са организирани основно в национални общности, чистите космополитни идеали са нереалистични. Разбираме това през широката съпротива на приемането на имигранти. За лидерите да кажат, че имат задължението да изравнят доходите глобално, не е разумна отговорност, но да кажат, че трябва да бъде направено повече за намаляване на бедността и да се помогне на хората в нужда, може да се окаже полезно за разширяване на кръгозора на своите последователи.

Думите имат значение. Както философът Кваме Антъни Аппиа отбелязва, „Това, че си заявил, че няма да убиваш не значи, че няма да убиваш. Честта на баща ти и честта на майка ти позволяват градация.” Същото е истина и за космополитизма противопоставен на локализма.

Когато светът наблюдава американските президентски кандидати сблъскващи се по въпросите на протекционизма, имиграцията, глобалното обществено здраве, климатичните промени и международното сътрудничество, трябва да се запитаме какъв аспект на американската идентичност застъпват и дали разширяват кръгозора на своите последователи. Разширяват ли американското чувство за идентичност или просто преследват личните си интереси?

Намерението на Тръмп да попречи на мюсюлманите да влизат в Съединените щати и искането му Мексико да плати за стената спираща миграцията е малко вероятно да преминат конституционните или политическите ограничения, ако бъде избран за президент. И пак, много от предложенията му не са политики създадени да бъдат изпълнени, а са слогани насочени към тесногръдите, популистки настроени сегменти от населението.

Предвид липсата на здраво идейно ядро и репутацията му на „изкусен в сделките”, Тръмп би могъл да се окаже един прагматичен президент, въпреки нарцисизма си. Но добрите лидери са тези, които ни помагат да разберем кои сме. От тази гледна точка Тръмп вече се е провалил.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Завръща ли се кризата от 2008?

Нуриел Рубини*

Въпросът, който задавам най-често напоследък е: Връщаме ли се обратно в 2008 и към поредната глобална финансова криза и рецесия?

Отговорът ми е твърдо не, но последните епизоди от глобалната суматоха на финансовите пазари е много по-сериозна, от всеки период на нестабилност и рисково поведение от 2009 насам. Това е така, понеже днес има най-малко седем източника на свързани глобални рискове, като сбор от отделни фактори – кризата в еврозоната, „резките движения” на Федералния резерв, възможно напускане на Гърция на еврозоната и твърдото икономическо приземяване на Китай – които увеличиха нестабилността през последните години.

Първо, тревогите за твърдото приземяване на Китай и вероятното му влияние върху стоковите пазари и стойността на юана, се връщат с пълна сила. Макар  да е много вероятно Китай да претърпи по-скоро меко приземяване отколкото твърдо, инвеститорските тревоги вече се засилват, дължащо се на съществуващото забавяне на растежа и продължаващия отлив на капитали.

Второ, възникващите пазари са в сериозно затруднение. Те са изправени пред силен насрещен вятър (забавянето в Китай, края на суровинния супер цикъл, прекратяването на политиката на нулеви лихви от Фед). Много от тях попаднаха в ситуация на макро неравновесия, като двуцифрени дефицити по текущата сметка и в бюджета, и са изправени пред нарастваща инфлация и забавен растеж. Много от тях не проведоха структурни реформи, за да стимулират намаляващия потенциален растеж. А слабостта на валутите им увеличава реалната стойност на трилионите долари дълг, натрупан през последното десетилетие.

Трето, Фед вероятно сгреши изоставяйки политиката си на нулеви лихви през декември. По-слабият растеж, по-ниската инфлация (дължаща се продължаващия спад на петролните цени) и по-затегнатите фискални условия (заради силния долар, коригирания стоков пазар и по-разширеното кредитиране) сега заплашват растежа в Съединените щати и очакванията за инфлация.

Четвърто, много от къкрещите геополитически рискове са на път да изкипят. Вероятно най-големият източник на несигурност е перспективата от продължителна студена война – придружена от хибридни конфликти – между регионалните сили в Близкия изток, особено между сунитска Саудитска Арабия и шиитски Иран.

Пето, спадът в цените на петрола предизвиква спадове на американските и глобалните активи и възходи на кредитирането. Това е сигнал по-скоро за слабо глобално търсене – отколкото за увеличено предлагане – понеже растежът в Китай, във възникващите пазари и в Съединените щати се забавя.

Ниските петролни цени също така са във вреда на американските енергийни производители, които съставляват голям дял от американските стокови пазари, и предполагат кредитни загуби и потенциални фалити на икономики нетни износители на енергийни ресурси, на техните правителства, на държавните им предприятия и на енергийните им фирми. Както регулациите ограничават пазарните играчи да осигуряват ликвидност и да смекчават пазарните колебания, всеки голям шок затруднява значително корекциите при рисковите активи.

Шесто, глобалните банки са застрашени от по-ниската възвращаемост, дължаща се на новите регулации наложени след 2008, на възхода на финансовите инструменти, заплашващи с унищожение техните вече застрашени бизнес модели, на нарастващата употреба на негативни лихви, на нарастващите кредитни загуби от лошите експозиции (в енергия, суровини, възникващи пазари, нестабилните европейски корпоративни длъжници) и на действията в Европа по „затрудняването” на банките кредиторки, вместо да ги извади от затруднението с понастоящем забранената държавна помощ.

Накрая, ЕС и еврозоната през тази година може да се окажат на кота нула заради глобалните финансови затруднения. Европейските банки са в криза. Мигрантската криза може да доведе до разпад на Шенгенското споразумение и (заедно с други вътрешни трудности) до падането на правителството на германския канцлер Ангела Меркел.

Нещо повече, британското напускане на ЕС става все по-вероятно. При вече постоянния сблъсък между гръцкото правителство и нейните кредиторки, рискът от напускане на Гърция отново се завръща. Популистките партии от дясно и ляво набират сила в цяла Европа. Това води до нарастващ риск от дезинтеграция на Европа. На всичкото отгоре съседите й са неспокойни, като войната раздира не само Близкия изток, но също така – въпреки продължаващите опити на ЕС да договори мир – и Украйна, докато Русия става по-агресивна по европейските граници, от Балтика до Балканите.

В миналото, свързаните рискове бяха по-редки, страховете за растежа си оставаха само за него, а политическият отговор беше силен и ефективен, като по този начин правеха рисковите епизоди кратки и възстановяваха цените на активите до техните предишни нива (дори ги повишаваха).  Днес съществуват седем източника на потенциални глобални свързани риска, а глобалната икономика се придвижва от анемично развитие (положителен ускоряващ се растеж) към забавяне (положителен забавящ се растеж), което ще доведе до по-нататъшен спад на цените на рисковите активи (ценни книжа, суровини, кредит) по света.

В същото време политиките, които спряха и обърнаха движението между реалната икономика и рисковите активи, губят инерция. Политическият микс е не оптимален, което се дължи на прекаленото упование на монетарните, а не на фискалните политики. Всъщност, монетарните политики става все по-неконвенционални, довели до действията на няколко централни банки по въвеждането на негативни реални лихви, но такива неконвенционални политики рискуват да затруднят доходността на банките и другите финансови фирми.

Двата мрачни месеца за финансовите пазари може да приключат през март и да успокоят пазарите за активи каквито са глобалните ценни книжа, като някои ключови централни банки (Китайската народна банка, Европейската централна банка и Японската централна банка) ще се намесват повече, докато други (Фед и Английската централна банка) ще останат в изчаквателна позиция за дълго. Но повторно изригване на някои от седемте източника на глобален свързан риск ще направи останалата част от тази година – за разлика от предишните седем – лоша за рисковите активи и ще доведе до анемичен глобален растеж.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Как да се спре експлозията на американски федерален дълг?

Мартин Фелдстийн*

Конгресната комисия по бюджета на Съединените щати произведе лошата новина, че националният дълг понастоящем расте по-бързо от БВП и е достигнал съотношение, което обичайно свързваме с Италия или Испания. Това засилва подозренията ми, че фискалния дефицит е най-сериозният дългосрочен икономически проблем пред политиците в Съединените щати.

Преди десетилетие федералният дълг беше едва 35% от БВП. Днес той е повече от два пъти по-голям и се предвижда да достигне 86% от БВП през 2016. Но това е само началото. Годишният бюджетен дефицит за 2016 е планиран в размер на 5% от БВП. Ако остане на това ниво, дълговото съотношение може да достигне до 125%.

Дори тези планове допускат, че лихвите върху националния дълг ще нарастват бавно, достигайки средно по-малко от 3,5% през 2016. Но ако дълговото съотношение в Съединените щати в действителност се движи на бързи обороти до утроени нива, инвеститорите в Съединените щати и отвън с право могат да се страхуват, че правителството губи контрол върху бюджетните процеси.

С експлозията на дълг, чуждестранните държатели ще започнат да се тревожат, че Съединените щати ще намерят начин да намалят реалната му стойност чрез подклаждане на инфлация или налагането на възпиращи такси върху лихвите по правителствени дългови книжа. В този случай инвеститорите ще настояват за рискова премия: по-високи лихви върху съкровищните бонове. По-високите лихви, от своя страна, ще увеличат дефицита – и така нивата на дълговото съотношение в бъдеще – още повече.

Високите и нарастващи нива на национален дълг вредят на американската икономика по много начини. Плащането на лихви изисква по-високи национални данъци или по-голям бюджетен дефицит. През 2016, лихвените плащания по националния дълг са равни почти на 16% от приходите от данъци върху личните доходи. До 2026 планираните лихвени плащания по националния дълг ще бъдат равни на повече от 31% от тези приходи, дори и лихвените нива да нарастват по-бавно от планираните от бюджетната комисия.

Чужди инвеститори днес притежават повече от половината от нетния правителствен дълг, а тази пропорция е много вероятно да продължи да нараства. Дори и да искат да поемат новонапечатани дългови книжа, когато лихвите и главниците от неуредените дългове са платими, ще дойде време, когато Съединените щати ще се наложи да плащат лихви чрез износ на повече стоки и услуги отколкото внасят. А увеличаването на нетния износ ще изисква по-слаб долар, за да направи американските продукти по-атрактивни за чуждестранните купувачи и чуждестранните стоки по-скъпи за американските купувачи, което предполага загуба на стандарт на живот в Америка.

Нарасналите заеми на федералното правителство означават също отблъскване на частния сектор. По-малкото заеми и капиталови разходи  от фирмите намаляват бъдещия ръст на производителността и растежа на реалните доходи.

Затова е важно да се намери начин да се намали бюджетния дефицит и да се минимизира бъдещото дългово съотношение. Добрата новина е, че сравнително малко намаление на дефицита може да доведе до далеч по-ниски нива на дълговото съотношение. Орязването на дефицита до 2% от БВП, например, би довело до дългово съотношение достигащо до 50%.

Намаляването на дефицита изисква орязване на правителствените разходи, нарастване на приходите или и двете. Това няма да е политически лесна задача, но не е невъзможна за изпълнение.

Орязването на разходите е станало по-трудно чрез намаляване на разходите, които вече са направени. Делът от БВП отпуснат за отбрана намаля от 7,5% от БВП през 1966 до 3,2% от БВП тази година, а плановете на Бюджетната комисия са да паднат до 2,6% през следващото десетилетие. Това ще бъде най-ниския дял от БВП от Втората световна война насам и представляват нива на разходи, които военни експерти определят като критично ниски.

Други разходи са поделени между годишно определени суми (познати като извънредни неотбранителни разходи) и програмите, при които разходите се правят по определени правила, неподлежащи на годишен отчет (известни като „задължителни” разходни програми, главно за социални разходи при пенсиониране и разходи за здравни грижи).

Извънредните неотбранителни разходи също достигат до 2,6% от БВП – отново най-малкият дял от БВП от Втората световна война насам. Това са извънредни програми, които нарастват стремително, тласкайки дефицита нагоре. Делът от БВП на извънредните програми, едва 4,5% през 1966, днес е 13,3% и се планира да достигне 15% през 2026. Тези програми са предимно в полза на високата средна класа, а  несоциалните програми са за сравнително бедните. Именно заради това повечето експерти са съгласни, че забавянето на ръста на тези т.нар. „целеви” програми трябва да бъдат част от намаляването на бъдещия дефицит.

Федералните данъци сега отнемат 18,3% от БВП и се планира да останат на същото ниво през следващото десетилетие, освен ако не се променят данъчните закони или размерът на данъците. Структурата на данъчното облагане за личните данъци се промени през последните 30 години, като данъчната основа нарасна от 28% през 1986 до повече от 40% днес. Корпоративният данък в размер на 35% вече е най-високият в индустриалния свят.

По-високи косвени данъци биха отслабили стимулите и изкривили икономическите решения. Заради това аз и други колеги мислим върху начините за намаляването на дефицита чрез промяна на данъчните закони за ограничаване на извънредните разходи познати като  „данъчни разходи”, които представляват правителствени разходи вградени в данъчното законодателство. Тези параграфи са подредени от най-ниските, като предоставяне на данъчен кредит в размер на 7500 долара на купувачите на електромобили, към най-високите (например намаляването на лихвите върху ипотеките и изключването от данъчната основа на данъчното облагане на работодателите на плащанията за здравни застраховки на работниците).

Намаляването на лихвите върху ипотеките само по себе си ще намали данъчните приходи през 2016 с 84 млрд. долара, или с повече от 5% от събираните данъци върху личните доходи. Изключването на премията по здравната застраховка от данъчната основа на работодателите ще намали приходите с повече от 200 млрд. долара, или с около 15% от постъпленията от данъка върху личния доход.

Няма как да се случи намаляване на дефицита преди тазгодишните президентски избори. Но обвързването на разходите и приходите с намаляването на дефицита трябва да бъде най-отгоре в дневния ред на новия президент, след встъпването му в длъжност през следващата година.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Дали „Брексит” ще потопи паунда?

Харолд Джеймс*

Британското правителство наскоро обяви, че референдумът за британското членство в ЕС ще се проведе на 23 юни, което бързо беше последвано от рязък спад на стойността на паунда. Нестабилността на валутния курс на паунда със сигурност ще продължи до референдума и ще се засили в момента, в който един вот за излизане се окаже много вероятен. Резултатът може да се окаже самосбъдващо се пророчество, при което пазарната и политическа нестабилност ще тласне британските избиратели към отхвърляне на ЕС – резултат, който би бил крайно опасен за тях и за останалите граждани на Европа.

Политическите последици съживяват спомените от двадесети век, когато международната стойност на паунда беше нещо като национална обсебеност в Обединеното кралство, а валутните кризи периодично разрушаваха доверието в правителството  и причиняваха политически безпорядък. Например, през август 1931 – в средата на Голямата депресия – финансовата криза и бягството от паунда доведоха до оставката на лейбъристкото правителство, водено от министър-председателя Рамзи Макдоналд. То беше заменено от коалиционно правителство, а Лейбъристката партия се разцепи.

През 1967, друго лейбъристко правителство, водено от Харолд Уилсън, е разклатено от обезценяване подтикнато от спекулативна атака. Лейбъристите губят следващите парламентарни избори. Партията си връща властта през 1974, но в рамките на следващите две години Великобритания е ударена от още една валутна криза – достатъчно голяма, за да се стигне до подкрепа от МВФ. И отново лейбъристите губят следващите избори, а партията се разцепва.

Подобни проблеми с доверието не са специфични само за Лейбъристката партия. По времето на консервативното правителство на министър-председателя Джон Мейджър през 1992 се случва „Черната сряда”, когато паундът е изхвърлен от Европейският валутен механизъм, предшественик на еврото. Това силно наврежда на доверието в правителството. Въпреки че консерваторите успяват да спечелят, макар и с малка преднина, следващите избори, вътрешните пукнатини в партията по отношение на европейската интеграция се задълбочават и в края на 1990-те лейбъристите се връщат на власт (и остават там за повече от десетилетие).

Икономическите ефекти от валутните кризи във Великобритания през 20-ти век са далеч по-малко сурови от политическите последици. Факт е, че обезценяването от 1931 полага основите за новата ера на евтините пари, която прави Великобритания от 1930-те далеч по-малко мрачно място, от това, което е била при икономически ортодоксалния златен стандарт през 1920-те. А обезценяването през 1992 доведе до нов монетарен подход, до по-голяма макроикономическа стабилност и до по-бърз икономически растеж.

Днес обаче, британската икономика е изправена пред сериозни рискове. Колебанията на валутния курс поставят сериозни краткосрочни предизвикателства пред монетарната политика, предвид възможността, в следствие на ценовите промени, за стимулиране на инфлацията. Това може и да не изглежда чак толкова лошо, имайки предвид сегашната изключително ниска инфлация (отчасти в резултат на падащите цени на петрола и суровините). Рискът, разбира се, е, че инфлацията ще надхвърли целта.

По-опасна е възможността политическата несигурност в периода до референдума да обезсърчи чужденците да купуват британски активи – голям проблем за страната заедно с огромния дефицит по текущата сметка. Перспективите за загуби от спадащия валутен курс ще бъдат следващата спирачка, която има потенциал да тласне Обединеното кралство в порочния кръг на сриващо се доверие. В този случай принудителното приспособяване на текущата сметка ще обърне икономиката в рецесия.

Също както през 20-ти век, сегашният икономически проблем може да разруши доверието в консервативното правителство на министър-председателя Дейвид Камерън. Въпросът е дали това ще обърне избирателите срещу проевропейската кампания на правителството, карайки ги да предпочетат „Брексит”, или срещу вредния референдум, който правителството предложи, като доведе до про-ЕС резултат.

Два съревноваващите се разказа се тестват понастоящем. Този, предлаган от Камерън, който поддържа продължаването на членството в ЕС набляга на това, че Европа (но не и единната валута) е източник на сила и стабилност за Обединеното кралство. В същото време защитниците на „Брексит” твърдят, че Обединеното кралство е с уникални характеристики, с най-динамичната столица в света и, както отбеляза министърът на правосъдието Майкъл Гоув, с най-голямата концентрация в света на „мека сила”.

Ако предвижданията за референдума сами по себе си са достатъчни да тласнат Обединеното кралство в ужасни икономически затруднения, правителството, което пожела този референдум и групите помагащи за усложняването на ситуацията, на практика са дискредитирани. Рискът е, че британските избиратели, ядосани заради опасните действия на правителството, ще се поддадат на фалшивите аргументи на кампанията за излизане от ЕС, че напускането на ЕС ще възстанови икономическата динамика на Обединеното кралство.

Във всеки случай Консервативната партия със сигурност е изправена пред своеобразния вътрешен конфликт, който разби Лейбъристката партия след 1931 и отново през 1976. Членове на парламента от Консервативната партия вече са дълбоко разединени, без изгледи за помирение.

За останалата част от Европа, британската политическа драма е повод за притеснение и огорчение. Във време, в което ЕС е изправено пред много сериозни предизвикателства, последното нещо, което е необходимо е продължителни и мъчителни преговори за промяна на условията за членство на Обединеното кралство, които правителството на Камерън поиска.

Нито едно от тези предвиждания не е добро за европейския ангажимент да задържи Обединеното кралство в Съюза. Както някои европейски политици по време на гръцката дългова криза защитаваха отрязването на „инфектирания крайник”, все по-голям брой от тях могат да изгубят търпение, ако икономическата ситуация в Обединеното кралство се влоши.

Всъщност, въпреки дестабилизиращото влияние на един „Брексит”, е възможно, в дългосрочен план, Европа да се окаже по-добре без Обединеното кралство. Въпреки всичко, британското правителство разбира нуждата от по-задълбочена фискална интеграция, но продължава да й се противопоставя. В този ред на мисли, „Брексит” може да даде шанс на Европа за нов старт – такъв, който лидерите на ЕС обсъждат. Но най-вероятният резултат от „Брексит’-а би бил разширяването на финансовата криза, с всички политически последствия.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Бъдещето е на щастието, толерантността и младостта

Мохамед бин Рашид Ал Мактум*

През последните две седмици чух и прочетох много въпроси, коментари и новинарски заглавия свързани със скорошните промени в правителството на Обединените арабски емирства. Защо, както се оказа искат мнозина да знаят, създадохме Министерство на щастието, толерантността и бъдещето и защо назначихме 22-годишен министър на младостта?

Промените са отражение на наученото от нас от събитията в региона през последните пет години. По-специално ние научихме, че неспособността да се отговори ефективно на стремежите на младите хора, които представляват повече от половината от населението на арабските страни, е като да плуваш срещу течението. Без енергията и оптимизма на младите, обществата не могат да постигнат растеж. Дори обратното, те са обречени.

Когато правителствата пропъждат своите младежи и възпират техния стремеж към по-добър живот, те затръшват вратата пред лицето на цялото общество. Не сме забравили, че първопричината за напрежението в нашия регион, събитията наречени „Арабската пролет”, категорично се коренят в липсата на възможности за младите хора да постигнат своите мечти и осъществят амбициите си.

Горди сме, че ОАЕ е млада страна. Горди сме и с нашите младежи. Инвестираме в тях и ги овластяваме именно защото те са нашето бъдеще. Вярваме, че те са далеч по-бързи от нас при придобиването и натрупването на знания, понеже те растат с инструментариума и технологиите, които ни липсваха, когато ние бяхме на тяхната възраст. Ние ги натоварваме с управлението на страната за постигане на нови нива на растеж и развитие като назначаваме за министър човек на тяхната възраст и като създаваме специален съвет за младежта.

Осъзнахме също така покрай стотиците хиляди загинали и милионите бежанци от нашия регион, че сектантското, идеологическо, културно и религиозно тесногръдие само разпалва огъня на омразата. Не можем и няма да позволим това в нашата страна. Трябва да се учим, да учим другите и да практикуваме толерантност – и да я внушаваме на нашите деца, чрез образование и като даваме личен пример.

Именно по тази причина назначихме държавен министър за толерантността. Вярваме, че правната рамка трябва да формализира толерантността, която нашето общество вече показва, а нашата политика и нашите инициативи ще бъдат пример за подражание за съседите ни. Когато Арабският свят беше толерантен и приемаше другите, той водеше света. От Багдад до Дамаск и отвъд, ние представлявахме пътеводна светлина в науката, познанието и цивилизацията, понеже човешките ценности бяха в основата на нашите отношения с всички цивилизации, култури и религии. Дори когато нашите предци се оттеглят от Андалусия, хора с различни вероизповедания си тръгват с тях.

Толерантността не е просто ефектна фраза, а качество за което трябва да се грижим и практикуваме. Тя трябва да се вплита в изграждането на нашето общество, да гарантира нашето бъдеще и отстоява прогреса, който сме постигнали. Не може да се изгради светло бъдеще в Близкия изток без интелектуално преустройство, което препотвърждава ценностите на идеологическата отвореност, разнообразието и приемането на различните гледни точки, независимо дали са интелектуални, културни или религиозни.

С всеки научен урок идва и решението, което ще оформи бъдещето ни. Но ние знаем също така, че можем да учим гледайки бъдещето, не само миналото или настоящето. Просто си представете, какъв би бил животът в пост-петролната икономика. Именно заради това инвестирахме много – повече от 300 млрд. дирхама (81,5 млрд. долара) – в поставянето на фокуса върху пътя напред на ОАЕ, с цел да се подготвим за една различна икономика, която освобождава бъдещите поколения от зависимостта от вечно колебаещият се петролен пазар.

Постигането на тази цел изисква пълно преразглеждане на нашата законодателна, административна  и икономическа система, за да премахнем зависимостта от петрола. Нуждаем се от здрава и подходяща регулаторна инфраструктура, за да изградим устойчива и разнообразна национална икономика за нашите деца и децата на нашите деца.

Чрез написването на този коментар искам да изпратя ясно послание до останалите страни в нашия регион, че промяната е единствено и само в нашите ръце. Регионът ни не се нуждае от супер мощна външна сила, за да предотврати своя упадък. Нуждаем се от силата вътре в нас, която да преодолее омразата и нетолерантността , които разрушават живота в много от съседните страни.

Пиша послание, което правителствата в нашия регион и не само да приемат като призив за преразглеждане на своята роля. Ролята на правителството е да създаде такава среда, в която хората да могат да постигат мечтите и да реализират амбициите си, а не да създават среда, която правителствата да не могат да контролират. Целта е да се овластят хората, не да се държи властта въпреки тях. Накратко, правителствата трябва да се погрижат за създаване на среда, в която хората създават и се радват на собственото си щастие.

Не сме новаци в разговора за правителствената роля в осигуряването на щастието. От зората на историята щастието е всичко, което човечеството иска. Аристотел казва, че държавата е жив организъм, който израства в процеса на постигане на морално съвършенство и щастие за всеки индивид. Ибн Халдун казва, същите неща. Също така, в Декларацията за независимостта на Съединените щати пише за правото на всеки човек да преследва щастието.

В наше време, Обединените нации призовават за промени в критериите използвани за измерване на успеха на правителствата и изместване на фокуса от икономическите индикатори към измерването на човешкото щастие и добруване. ООН определи Международен ден на щастието, за да подчертае важността на тази промяна.

Фокусирайки се върху щастието е възможно и напълно оправдано. Щастието може да бъде измерено, а неговото оценяване вече е обект на много програми и изследвания. Нещо повече, то може да бъде усъвършенствано, а постигането му е свързано с материални цели. Изследвания сочат, че щастливите хора произвеждат повече, живеят по-дълго и са в основата на по-доброто икономическо развитие на своите общности и страни.

Щастието на индивидите, семействата и работещите, тяхната удовлетвореност от живота и оптимизъм за бъдещето, са ключови за изпълнение на задачите, които минават през всеки сектор на управление. Именно поради тази причина трябва да има министър, който да направлява и води всички правителствени институции (както и да осигурява лидерство на частния сектор).

Не даваме празни обещания. Ще създадем общество, в което щастието на хората е първостепенно и устойчива среда, в която те могат да просперират. Надяваме се формулата ни да е полезна и на останалите в региона. Формулата е недвусмислена: национално развитие базирано на основни ценности, водено от младите и фокусирано върху бъдещето, в което всеки може да постигне щастието.

*Мохамед бин Рашид Ал Мактум е вицепрезидент и министър-председател на Обединените арабски емирства и управител на Дубай.

Значението на количествените улеснения

Кармен Райнхарт*

Между 1913 (когато Федералният резерв на Съединените щати е създаден) и края на 1980-те, би било справедливо да кажем, че Фед е единствен играч на терена, когато става въпрос за купуване на американски съкровищни бонове от централните банки. През тази ера Фед притежава някъде между 12% и 30% от търгуемите съкровищни бонове на Съединените щати, като следвоенният връх (след Втората световна война) настъпва когато Фед се опитва да подкрепи отслабената заради първия рязък скок на петролните цени американска икономика през 1973.

Вече не живеем в същия америкоцентричен свят, където Фед е единствен играч на терена и промените в нейната монетарна политика въздействаха мощно на ликвидността както у дома, така и глобално. Години преди глобалната финансова криза – и преди терминът „количествени улеснения” да стане основна фигура във финансовия лексикон – чуждестранните централни банки държатели на американски съкровищни бонове започват също да търгуват и да застигат дела на Фед.

Покупките на американски съкровищни бонове чрез чужди централни банки наистина скачат през 2003, години преди първия кръг на „количествени улеснения”, или „КУ-1”, стартиран в края на 2008. Въвличането на чуждите централни банки  - нека го наречем „КУ-0” – започва с Китайската народна банка. До 2006 (пикът на американския имотен балон), официални чуждестранни институции държат около една-трета от издадените американски съкровищни бонове или почти двойно по-малко от количеството държано от Фед. В навечерието на „КУ-1” предприети от Фед, този дял достига до около 40%.

В рамките на едно десетилетие (2003-2013), „КУ-0” се оказва най-продължителното и непрекъснато закупуване на съкровищни бонове от централните банки в историята. Трудно е да установим до колко „КУ-1” на Фед по време на кризата дължат успеха си на свалянето на лихвите или на факта, че са подсилени от едновременните действия на чуждестранните банки по света – и особено на азиатските. Показателно е обаче, че следващите два кръга на Фед, „КУ-2” и „КУ-3”, не са свързани с големи чуждестранни покупки и както изглежда имат умерено влияние на финансовите пазари.

След утихването на хаоса предизвикан от кризата през 2008, различни показатели за финансовите условия показват сравнително ниски нива на колебливост (според историческите стандарти) през пролетта на 2013. Но този пролетен цъфтеж на стабилност скоро повяхва. Комбинацията от падащи цени на петрола и на цените на основните суровини, един по същество презрял бизнес цикъл, както и изявлението на Фед за намерението му да започне да „намалява” покупките на активи, доведе до прекратяване на продължил цяло десетилетие бум в много от възникващите пазари. Оттогава растежът в тези икономики се забави забележително, стоковите им пазари потънаха, отливът на капитали се засили, а много от техните валути се сринаха.

В съчетание с този неумолим ход на събитията, много от централните банки на възникващите пазари обърнаха курса и започнаха да продават американски съкровищни бонове. Не бихме могли обаче да разберем за тези продажби от тримесечните доклади на Фед за състоянието на финансовите сметки на Съединените щати. По времето, по което започват официалните разпродажби, Фед спира да дава отчет за държаните от чуждестранни официални институции американски съкровищни бонове (серия от данни, която е на разположение от 1945 насам). Докладът днес показва единствено общите тенденции, които са комбинация от държаните от централните банки и от частния сектор.

За късмет, финансовото министерство на Съединените щати все още публикува информацията. От края на 2015, делът на съкровищни бонове държани от чуждестранни централни банки е повече от 1,5 пъти от държаните от Фед. Но тези данни са значително по-надолу от техния пик и, заедно с отлива на капитали от Китай и от други страни показващи малко сигнали за отслабване, са с тенденция за понижаване.

Капризното и непоследователно развитие на „КУ-0” е по-вероятно да надхвърли ефектите от успокоенията на официалните лица на Фед, които ще управляват големи балансови сметки. Всъщност по-затегнатите условия за ликвидност и нарасналата колебливост на финансовите пазари са вторичен продукт от обърналия се дълъг цикъл на чуждестранни покупки.

Обръщането на „КУ-0” не предвещава непременно намаляване на апетита на останалия свят за американски съкровищни бонове. Във времена на финансови турбуленции, американските съкровищни бонове исторически се доказват като сигурен пристан за частните капиталови потоци. А промяната в притежанието днес ни дава доказателства за финансова стабилизация. Прехвърлянето от стабилните ( и доста предвидими) покупки на чуждестранните централни банки в периода 2003-2013 към далеч по-непредвидимите ръце на частните инвеститори, които са доста по-чувствителни към промените в нивата на възвращаемост, е напълно възможно да се окаже знаково за настоящия етап на глобалния цикъл.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.