понеделник, 23 февруари 2015 г.

Отживелица ли е военната сила?

Джоузеф Най*

Ще става ли военната сила все по-маловажна през следващите десетилетия? Вярно е, че броят пълномащабните войни между държавите продължава да намаляват, а битките между развитите демокрации са малко вероятни по много причини. Но както каза Барак Обама при получаването на Нобеловата награда за мир през 2009 година, „трябва да си дадем ясна сметка, че няма как да изкореним насилието в рамките на нашия живот. Ще дойде време когато народите – дали самостоятелно или в някакво съглашение – ще употребяват военни сили не само по необходимост, но и по морално убеждение”.

Когато хората говорят за военна сила, те са склонни да я приемат като силов ресурс за водене на война или като средство за сплашване с войници, танкове, бойни кораби и т.н. В края на краищата, независимо дали става въпрос за сплашване или за сблъсък, от значение са само тези военни ресурси. Тук думите на Наполеон идват точно на място, а именно, че „Бог е на страната на големите батальони”. От своя страна Мао Дзедун споделя, че силата е в дулото на оръжието. В съвременния свят обаче, е необходимо много повече ресурси от дулата на оръжията и батальоните и много повече от демонстрация на сила, за да воюваш или да заплашваш с война.

Военната сила освен това е и защита на съюзниците, и помощ за приятелите. Подобна ненасилствена употреба на военната сила може да стане важен източник на мека сила, която да оформя дневния ред, да убеждава правителства и да привлича подкрепа в политически план.

Когато мислят в термините на войната и военната заплаха, много анализатори все още се фокусират единствено върху междудържавните войни и войници в униформи, организирани и екипирани от държави във формални военни единици. Но в 21-ви век „войните” се водят освен между държави и в самите държави, а много от войниците не носят военни униформи. От 226 значими въоръжени конфликта между 1945 и 2002 година, по-малко от половината от битките през 50-те са водени между държави и различни въоръжени групировки. През 90-те обаче, този тип конфликти преобладават.

Разбира се гражданските войни и несиметричните военни конфликти не са нещо ново и се водят според традиционните закони на войната. Новото е нарастването на броя на несиметричните военни конфликти и технологичните промени, които дават в ръцете на малки групи постоянно нарастваща деструктивна сила и могат да заменят оръжията за масово унищожение от предишни времена. Новите технологии издигнаха военното дело на по-високо ниво чрез кибер атаките, при които врагът – държавен или недържавен – може да нанесе (или да заплаши да нанесе) изключителни физически поражения без физически налична армия, пресичаща чужда държавна граница.

Войната и военната сила може и да нямат вече това значение, но не са загубили напълно смисъла си. Напротив, употребата на военна сила възприема нови форми. Военните теоретици пишат за „четвърто поколение военни действия”, при които често няма ясно очертани бойни полета и фронтове като по този начин се размива разликата между гражданско и военно.

Първото поколение от модерните военни действия са отражение на тактиките с редици и колони възникнали след Френската революция. Второто поколение се опира на масираните бомбардировки, а кулминацията е Първата световна война, чието мото е „артилерията побеждава, пехотата превзема”. Третото поколение се ражда от тактиките развити от германците, чиято цел е да се избегне безизходицата от 1918 година, и които Германия усъвършенства чрез Блицкрига, позволил им да сразят френските и британските танкови войски и да завладеят Франция през 1940 година.

Тези промени са движени от идеите и технологиите. Това се отнася и до съвременното четвърто поколение на модерните военни действия, фокусирали се върху пречупването на вражеските общества и политическата воля на правителствата.

Въоръжените групировки възприемат конфликта като единство между политически и несиметрични военни операции за продължителен период от време, които осигуряват контрол върху местното население. Те печелят от това, че на слабите държави им липсва легитимност или капацитет да контролират ефективно собствените си територии. Резултатът е това, което ген. сър Рупърт Смит, бивш британски висш командир в Северна Ирландия и на Балканите, нарича „война сред хората”. В подобни хибридни войни, конвенционалните и неконвеционалните войски, редовни и цивилни, физическото унищожение и информационната война напълно се преплитат.

Макар и вероятността или заплахата от употреба на сила между държавите да става все по-малко вероятна, това не да е гаранция за предотвратяване на горещ сблъсък, и е ситуация, която кара рационалните играчи да се презастраховат. Съединените щати са основен „потребител” на подобен вид презастраховане.

Това води до големия въпрос за ролята на военната сила в световната политика. Военната сила остава важна, понеже тя е в основата на световната политика. Вярно е, че в много взаимоотношения и проблемни точки, употребата на военните сили е трудно или скъпо начинание за държавите. Но фактът, че военните сили са недостатъчни в някои ситуации не означава, че са загубили способността си да изграждат очаквания и да предизвикват политически изчисления.

Пазарните и икономическите сили зависят от политическата ситуация: в хаотичните условия предизвикани от голяма политическа несигурност, пазарите страдат най-много. Политическата ситуация от своя страна, зависи от законите и институциите, но и от начина, по който се управляват силовите структури. За добре организираната съвременна държава е важен монополът върху легитимната употреба на сила, позволяваща на вътрешните пазари да работят нормално.

В международен план, където редът е разтегливо понятие, тревогите за легитимната употреба на сила, макар и малко вероятна, могат да имат важни последици. Военната сила, заедно със законите и институциите, помага за поддържането на ред, макар и в минимална степен.

Метафорично казано, военната сила е също толкова необходима за осигуряването на политически и икономически ред, колкото е необходим кислорода за дишането: и малко да е под нормалните равнища започва да се усеща липсата му. Появи ли се веднъж, изчезването му лесно се забелязва.

В този ред на мисли, ролята на военната сила в структурирането на световната политика ще остане все така важна и през 21-ви век. Разбира се, военната сила няма същото значение, каквото е имала през 19-ти век, но ще остане решаващ компонент на силата в световната политика.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар