Ще проработи ли Китайската инфраструктурна банка?

Кенет Рогоф*

След като Китай положи основите на нова международна финансова институция с 50 млрд. долара, а именно Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (АИИБ), голяма част от дебата се насочи към напразните опити на Съединените щати да убеди останалите развити икономики да не се присъединяват. Далеч по-малко внимание беше посветено на това защо развитието на мултилатералното кредитиране толкова често се проваля и какво трябва да бъде свършено, за да започне да работи то по-добре.

Институциите на мултилатералното кредитиране вероятно ще постигнат своя логичен успех, ако служат като банки за знание, помагащи за споделянето на опит, на най-добри практики и техническа информация отвъд регионите. И обратно, техният най-голям провал идва заради финансирането на грандиозни проекти, които облагодетелстват настоящия елит, без мисъл за околна среда, за социалните приоритети и приоритети за развитие.

Строителството на язовири е основен исторически пример. И така, съществува тенденция към надценяване на икономическите ползи от големите инфраструктурни проекти в страни със слаби правителства проядени от корупция, и тенденция към подценяване на дългосрочната тежка социална цена при връщането на заемите, без значение на обещаните годишни приходи. Очевидно е, че АИИБ носи този риск.

И все пак, съществува огромна нужда от развитие на инфраструктурата в развиваща е Азия и отдавна е време Китай да заиграе по-важна роля в международните кредитни институции. Нещо повече, официалната позиция на Съединените щати – че Китай трябва да инвестира своите пари в съществуващите институции като Световната банка и Азиатската банка за развитие, понеже водещите китайски банки както изглежда имат проблеми с управлението – намирисва на лицемерие. Добро управление? Готови ли са Съединените щати да отстъпят историческото си право да избират президента на Световната банка?

Още нещо, Съединените щати се тревожат, че Китай може да използва АИИБ за прокарване на китайските икономически и политически интереси. Но всеки, който поне мъничко е запознат с американския подход при мултилатералното кредитиране, знае, че няма друга подобна страна експерт в използването на своята сила и влияние за извличане на стратегически ползи.

С нарастване на ролята на Китай за световния ред, тя има нужда от пространство за разгръщане на собствен подход за глобално икономическо лидерство. „Франкли”, една сравнително малка инфраструктурна банка е добро място като за начало.

Освен това, Китай вече излива огромно количество пари в развиващия се свят, често по много непрозрачен начин. В този ред на мисли, АИИБ ще нормализира делът на китайската помощ за развитие и ще позволи по-добър надзор от върху банката от страна на новите членове от развитите страни, затова и основаването й е повече от правилно.

Със склонността си към непрекъснато експериментиране и подобрение, можем да се надяваме, че Китай ще си научи уроците и ще ги приложи при всички кредити отпускани на развиващите се страни. Кой знае, може би съществуващите банки за развитие може и да научат нещо ново. Светът трябва като цяло да приветства китайската инициатива, но истинският въпрос е от какъв вид помощ се нуждае развиваща се Азия. Всеки, който е работил в развиващи се страни знае, че неукрепналите институции и слабото управление са далеч по-голяма пречка пред развитието, отколкото липсата на финансиране. И въпреки големите обещания и намерения на хартия, на практика осъществяването им често се проваля. Разходите винаги много надвишават първоначалните сметки, а плановиците често печално подценяват необходимите умения и нужното финансиране, за да осигурят поддръжка и възстановяване.

Моите наблюдения върху архивите на Световната банка са, че нейната роля е най-полезна, когато подпомага страни със „слабо” развита инфраструктура, т.е. за техническа помощ и като глобална банка знание. Когато основната й роля е била да осигурява финансова помощ, резултатите не са толкова впечатляващи. В Китай например, парите на Световната банка не бяха толкова много като количество, а китайците използваха банката основно при изработването на планове и за информация.

Всъщност, в най-добрия случай помощта за развитие би била по-ефективна, ако приеме формата на преки грантове, а не на заеми, които в края на краищата трябва да бъдат върнати. Отпусканата помощ може да изглежда не толкова впечатляващо, но в дългосрочен аспект ще бъде по-полезна. Нещо повече, точно сега светът е залят от пари и там където парите на правителствата не са достатъчни е възможно учредяването на публично-частни партньорства за изработване на наистина проекти в висока възвращаемост. Компетентното правителство е далеч по-рядка стока от парите.

За съжаление, не е много ясно дали китайският модел на инфраструктурно развитие може да стане универсален. Силното китайско правителство задушава опозиционните гласове чрез строителство на нови пътища, мостове, язовири и от много години заглушава изразяваната загриженост за природната среда и за правата на работниците. Паралелите с късния Съветски съюз са поразителни.

Някои развиващи се страни в Азия работят по различен начин. В демократична Индия например, възстановяването на летището в Мумбай отне осем години, понеже съдът принуди правителството да уважава правата на незаконно настанилите се жители на предградията.

Имайки за пример проблематичните заеми и проекти финансирани от водещите западни инфраструктурни банки, е логично да се запитаме дали е нужна още една, вместо да се опитаме да реформираме съществуващите институции. Все пак, ако АИИБ вижда себе си основно като банка знание, отколкото като инструмент за финансиране, тя може и да постигне истинска добавена стойност. Ние трябва да оценяваме АИИБ по това как избира и подпомага проекти, а не само по това колко финансиране осигурява.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Защо Европа подкрепи Обама за Иран

Карл Билд*

Израелският министър-председател Бенямин Нетаняху е близо до издаването на заповед за обща мобилизация на военните в страната, а републиканците в Съединените щати се подготвят за яростна битка с администрацията на президента Барак Обама, заради рамковото споразумение по ядрената програма на Иран. А в Европа сделката почти навсякъде се посрещна с одобрение. Какви ще са последиците от това разцепление в Запада за ключовите регионални и глобални заплахи?

Няколко фактора са от значение. Първият определено е, че Европа – или по-точно Обединеното кралство, Германия и Франция – е пряк участник в преговорите с Иран от повече от десетилетие. Дори когато бившият президент Джордж Буш-младши определи Иран като част от „оста на злото”, основните страни-членки на ЕС настояха, че дипломацията е по-добро оръжие от войната.

И стъпка по стъпка, европейският подход се доказа. Критичната точка в този резултат, разбира се, бяха докладите на американската разузнавателна общност, данните от които показваха, че в Иран отдавна – от 2003 – са изоставили плановете си за разработване на ядрено оръжие.

Може съвсем ясно да се види защо иранците са го направили. Докато Саддам Хюсейн, започнал брутална осем годишна война срещу Иран през 1980 година, и неговите влиятелни западни приятели отправиха обвинение в притежание на ядрено оръжие, беше на власт, плановете на иранското правителство за разработване на ядрено оръжие следваха своята реалистка логика. Но когато въоръжените сили на Съединените щати свалиха от власт режима на Саддам през 2003 година, повечето оправдания на Иран за пряка заплаха се изпариха.

Нещо повече, отдавна съществува чисто тактическа разлика между американския и европейския политически подход към иранската ядрена програма. През цялото това време Съединените щати търсеха повод за унищожаване на всяка информация за ядрените технологии в страна, която беше под тяхно подозрение, докато европейският подход беше намирането на надеждни гаранции, че Иран никога няма да разработи ядрено оръжие. В края на краищата Съединените щати разбраха, че реалистичната политика изисква подкрепа от Европа, докато европейците си поставиха като основна политическа цел да предотвратят въоръжен конфликт започнат от Съединените щати или Израел.

Също така може да се каже, че европейците никога не са били особено повлияни от твърдия подход на Америка към друг от членовете на „оста на злото”, Северна Корея, и нейните ядрени амбиции. Отказът от преговори със севернокорейският режим и налагането на най-стриктните санкции върху него, няма да го спре нито да се сдобие с ядрено оръжие, нито да ускори разработването на ядрени и ракетни технологии.

Сред важните проблеми, които трябва да бъдат преодолени преди крайния срок за постигане на окончателно споразумение с Иран в края на юни, е съгласието по детайлите за постепенното премахване, и дори отменяне, на икономическите и дипломатическите санкции срещу страната. Това ще бъде фронт на ожесточена политическа битка в Съединените щати, докато ЕС ще бъде далеч по-склонен да се върви напред.

Всъщност Европа има солидни доводи за вдигане на ограниченията върху иранския износ на петрол. Включването на доставките на петрол на световните пазари ще запази цените ниски или ще продължи да ги натиска надолу. Но освен икономическите ползи за Европа, ниските цени на петрола носят и други важни стратегически преимущества – най-вече, че това ще принуди руският президент Владимир Путин да охлади ревизионистките си амбиции в Украйна и на други места.

Не е нужно да казваме, че Съединените щати и Европа трябва да имат общ подход към въпроса за санкциите. Ако преди време милитаристкият подход на контролирания от републиканската партия Конгрес вземаше надмощие, сега Америка добре разбира, че може да загуби съюзник, който има друго мнение за успеха на санкциите. Всъщност по този въпрос Съединените щати могат бързо да се окажат в изолация от всички останали глобални играчи.

Европа несъмнено не страда от наивност по отношение на същността на иранския режим. Франция, с нейното категорично отношение по въпросите отнасящи се до разпространението на ядрени оръжия, изразиха остра позиция по време на преговорите. Но Европа също така ясно разбира последиците от рязкото нарастване на броя на въоръжените конфликти и страданието на своите непосредствени съседи; всъщност европейците изпитват тези последици всекидневно чрез потока от бежанци опитващи се да стъпят на нейните брегове. Още една война в Близкия изток очевидно не е в неин интерес.

Накрая, Израел е ключов фактор подчертаващ разликите между Съединените щати и Европа, когато става въпрос за Иран. Макар невъздържания тон на Нетаняху все още да среща почит в Съединените щати, по-голямата част от Европа разглеждат позицията му като дребнава и абсурдна.

И така, почти сигурно е, че ще бъде постигнато на окончателно споразумение с Иран през юни, а европейската подкрепа за него ще бъде единодушна – или близо до единодушна – и че Европа е готова да подкрепи Обама в битката с опонентите на сделката у дома. Рамковото споразумение е доказателство за верността на европейския подход в разрешаването на ядрения спор. Западът има всички основания да продължи да подкрепя този подход в следващите месеци.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

Културата на предприемачеството

Робърт Шилър*

Правителствата по целия свят искат да подкрепят предприемачеството. Макар повечето стартиращи предприятия да не са добре обмислени, все пак всяка малка компания е един експеримент, а силното желание да се експериментира е необходимо за възникването на една фирма и може да преобрази националната икономика, че дори да постигне международна значимост. Накратко, предприемачеството се явява важен инкубатор и е в основата на дългосрочния икономически успех.

При разглеждане на видовете предприемачество в отделните страни, най-голямо внимание в наши дни се отделя на разликите в народопсихологията и националните политики. Но не може да не се отбележат и важните разлики в предприемаческите нагласи вътре в самите страни. Казват, че жителите на Шанхай са по-предприемчиви от жителите на Пекин. Жителите на украинския град Херсон са по-предприемчиви от жителите на Киев.

В едно свое скорошно изследване Мариасунта Джанети и Андрей Симонов от Стокхолмското училище за икономика, показаха значението на разликите в предприемаческите нагласи сред шведските общини. Те определят предприемачите като хора, които печелят пари от собствена компания и нямат нормирано работно време и откриват, че делът на предприемачите сред населението на 289 общини, обект на изследването, варира съществено и е от 1,5% до 18,5%.

Какво ни казват тези разлики за истинските мотиви на предприемачеството? Различията в политиките на национално ниво не могат да бъдат измерени с откритите от Джанети и Симонов разлики. През 80-те и началото на 90-те години на миналия век, споразумението за централизирано определяне на заплатите беше прекратено и шведското правителство намали индивидуалните и корпоративните данъци. Нивото на предприемаческата активност в страната като цяло се удвои, но в различните общини се появиха големи разлики. Защо?

Културните различия биха обяснили много: религиозните и политическите убеждения са в основата на половината от разликите в отделните общини. Общините се надпреварват да привлекат повече предприемачи, ако имат голям дял пенсионери, които са членове на Шведската църква (официалната държавна църква от 2000 година) и голям дял от гласоподаватели на десницата.

Отвъд това, ясно се вижда механизма на една проста зависимост: градове с повече предприемачи както изглежда създава още повече предприемачи. Веджъж пуснала корени предприемаческата култура, няма как да не се разпространи наоколо, като хората научават за възможностите за бизнес и са привлечени от тях – дори и да няма бърза печалба или сигурен доход.

Всъщност Джанели и Симонов откриват, че средният доход на предприемачите е бил по-нисък в общини с повече възможности за бизнес, отколкото в тези с по-малко. Изследвания и в други страни показват, че предприемачите често имат по-ниски първоначални приходи и като цяло ръст на приходите, отколкото биха имали като наети работници. Това, което показват тези изследвания е, че разликите в степените на предприемачество може би се дължат по-малко на по-добрите икономически възможности (теза защитавана от лявоориентираното предприемачество), отколкото от културните разлики, които правят предприемачеството по-удовлетворяващо в индивидуален план (особено за дясноориентираното предприемачество).

Тази хипотеза е подкрепена от Джанели и Симонов, които казват, че разликите в престижа на предприемача в отделните общини може би се дължат на разликите в нивата на предприемчивост. В някои общини предприемачите се радват на висок социален статус, независимо от това дали са успели или не, а в други са презирани и различните видове наемен труд се ползват с повече уважение.

Идеята, че престижът е важен не е нова. В своята книга „Пари, морал и нрави”, социологът Мишел Ламонт сравнява определенията за успех във Франция и Съединените щати. тя е интервюирала хора от двете страни и ги е попитала какво означава за тях да бъдеш „достоен човек”. По същество тя е питала хората за тяхното усещане за това какво е важното в живота и за тяхното усещане за идентичност.

Изследването на Ламонт потвърди общоприетата истина, че американците ценят успеха в бизнеса, докато французите поставят ценностния акцент върху културата и качеството на живота. По същия начин откритото презрение към „гладните за пари” бизнес ориентирани хора и към конкуренцията се проявява много по-често във Франция, отколкото в Америка.

Но докато Ламонт се фокусира върху разликите между французите и американците, всъщност най-интересното откритие в нейното изследване е, че има значителни разлики между регионите в самата Франция. Тя сравнява Клермон-Феран, столица на провинция Оверн, в централна Франция, с Париж. Жителите на Оверн имат репутацията на стиснати и неприветливи и, въпреки значителния прогрес в последните години, на относително бедни откъм висока култура.

Ламонт открива, че хората в Париж и Клермон-Феран са склонни да презират „преследването на печалби”. Но жителите на Клермон-Феран ценят „простотата, прагматизма, усилния труд и решителността”. Тя прави заключението, че „в много отношения клермонците са по-близо до хуситата (както наричат жителите на щата Индиана, в американския Среден Запад), отколкото до парижани”. Нейните данни подсказват, че в Клермон-Феран, за разлика от Париж, има доста по-голяма склонност към започване на малък бизнес.

Всъщност всяка страна е специфична смесица от местни култури, които се отличават по това как мотивират хората и оформят тяхната идентичност. Разликите в това как тези култури определят значението на словосъчетанието достоен човек и как това достойнство се проявява, вероятно обяснява голямото разнообразие на типовете предприемачество.

Икономистите, и не само те, често са склонни да гледат на страните като цяло и наблягат на националния манталитет и националните политики като основен фактор за поощряването и обезсърчаването на предприемчивостта. Но истината е, че националният успех в предприемачеството зависи от еволюцията на местните култури и тяхното взаимодействие с националните политики. Предприемачеството може да пусне корени в културно близки региони от всяка страна, ако бъдат вдигнати икономическите бариери и след това бъдат оставени да се развиват и да станат национално значими.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

Грешката на монетаристите

Дж. Брадфорд Делонг*

Идеите имат значение. Това е урокът от „Залата с огледалата”, една съпоставка на двете най-големи икономически кризи за последните 100 години направена от американския икономист Бари Айхенгрийн, а именно Голямата депресия от 20-ти век и продължаващата Голяма рецесия, от която все още не можем да се възстановим.

Айхенгрийн ми е приятел, учител и покровител, и тази книга според мен е най-доброто обяснение досега затова защо политиците в Европа и Съединените щати реагираха на най-драматичния икономически срив от почти четири поколения насам по този толкова безсърдечен и половинчат начин.

Според Айхенгрийн Голямата депресия и Голямата рецесия са свързани. Неадекватният отговор на сегашните ни затруднения може да бъде проследен до триумфа на последователите на монетаризма на Милтън Фридман над техните противници Кейнсианци в интерпретирането на историческите данни за Голямата депресия.

В „Монетарна история на Съеднинените щати”, публикувана през 1963 година, Фридман и Ана Шуорц се аргументират отлично, че Голямата депресия се дължи единствено и само на невъзможността на Федералния резерв на Съединените щати да увеличи паричната маса в страната и по този начин да задържи икономиката на пътя на растежа. Ако не е имало спад на паричната търговия, казват те, е нямало да има и Голяма депресия.

В това тълкуване има огромна доза истина, но е лесно оборимо. Рецептата на Фридман и Шуорц би била полезна само ако лихвите и това което икономистите наричат „паричен оборот” – ще рече колко пъти парите ще сменят собственика си за единица време – са били независими едно от друго.

Това което е трябвало да се случи обаче е, че с намаляването на лихвите е било необходимо да се увеличи и паричното предлагане, в противен случай се слага спирачка пред паричния оборот, което би компрометирало предписаното лечение. В този случай, за да се сложи край на Голямата депресия, е трябвало да се предприеме фискална експанзия, за което е призовал и Джон Мейнард Кейнс, както и подкрепящи кредитирането на пазара политики предписани от Хайман Мински.

Дебатът за това каква намеса е била необходима, за да се спре нещо такова като Голямата депресия, най-малкото е трябвало да мине през анализиране на данните и фактите. В трудни за икономиката времена дали лихвите имат малко влияние върху паричния оборот, както предполага Фридман? Прав ли е Кейнс когато описва концепцията за ликвидния капан, ситуация в която улесняващите монетарни политики са се доказали като неефективни? Дали увеличаването на количеството пари в една икономика е подходящият инструмент за увеличаване на съвкупното потребление, както твърди Фридман, или пък гладкото функциониране на кредитните потоци е по-важен фактор, както от своя страна казва Мински?

Тези въпроси все още са дискутируеми. Но е пределно ясно, че дори през 70-те години на миналия век, не е имало достатъчно емпирични данни в подкрепа на идеите на Фридман, за да може да се обясни тяхното нарастващо влияние. Всъщност не може да се отрече фактът, че лекарството на Фридман се оказа напълно неадекватно при решаването на проблемите с Голямата рецесия, а пък съм и твърдо убеден, че то бързо би се провалило, ако беше изпробвано по време на Голямата депресия.

Доминирането на идеите на Фридман в началото на Голямата рецесия не е от такова голямо значение, колкото факта, че икономическите идеи твърде често се изопачават от политиците. В този случай изопачаването беше толкова голямо, че политиците се оказаха неспособни да преодолеят Фридман и да възприемат достатъчно сериозно политиките предлагани от Кейнс и Мински, за да решат проблемите възникнали с Голямата рецесия.

Допускането, че монетаристкото лекарство се оказва неадекватно, можеше да позволи на преобладаващия брой икономисти да заплуват срещу настоящото неолиберално течение. Това обаче ще изисква разбиране, че причините за Голямата депресия са по-дълбоки и обричат на неуспех всеки технократски опит за управление на паричното предлагане. Разбирането е равносилно на приемането на заслугите на социалдемокрацията и на осъзнаването, че провалът на пазарите понякога може да е по-голяма опасност, отколкото некадърността на правителствата.

Резултатът е множество политики основаващите се не на фактите, а на недостатъчно изпитани в практиката идеи. И затова днес все още плащаме цената за този интелектуален провал.

*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

Ще сложи ли Гърция край на държавата на благоденствието?

Георги Киряков

Гърция е във фалит! Това е констатацията, която все по-често правят в средите на политическия и финансов елит на Европа. И тя е плашеща, понеже Гърция, макар и незначителна от икономическа гледна точка, не е просто най-засегнатата страна от финансовата криза избухнала през 2008 година, а е сред страните, черпили с пълни шепи от рога на изобилието предлаган от европейската мечта за зона на просперитета. Гърция е ексцес, но е и сигнал за това какво може да се случи с всеки, позволил си да премине отвъд ограниченията на държавата на благоденствието.

По същество държавата на благоденствието е политически конструкт на следвоенна Европа, въпреки че корените й могат да бъдат отнесени към средата на ХІХ век и дори по-назад към Френската революция. Идеята за нея върви по две основни оси – политическа и икономическа. Политическата се свързва със свободата и щастието на индивида, с неговото благоденствие и най-вече с преодоляването на вековния проблем с бедността и мизерията. Към тази ос може да се прибави и грижата за здравето и околната среда. Икономическата ос се опира преди всичко на справедливото разпределение на националното богатство и солидарното поемане на тежестта от негативните последици на пазарните взаимодействия, често водещи до голямо неравенство в доходите.

Проблемът обаче е, че държавата на благоденствието разчита на напълно погрешната представа за линейното развитие на икономическия растеж, т.е. според разбиранията на привържениците и защитниците й растежът е безкрайна величина с незначителни флуктуации, които могат да бъдат преодолявани чрез лостовете на властта, или с други думи, чрез засилване ролята на държавата в регулирането на пазарните взаимоотношения. Попаднали обаче в криза държавите на благоденствието се оказаха неспособни да управляват процесите, а от това възниква въпросът дали изобщо е нужно такова управление.

Изключително показателен пример през последните години – особено след началото на най-тежката финансова, икономическа и дългова криза от Голямата депресия насам – е затруднението на САЩ да се справи с нарастващия държавен дълг. Надеждите, че избраният в началото на кризата президент Барак Обама ще намери верният път и ще изкара страната на неограничените възможности от блатото, се оказаха напразни. Дори напротив, в опит да изпълни предизборните си обещания за повече справедливост, за повече солидарност и грижа за слабите, страната беше вкарана в абсурдния дебат за залеза на една империя, отказала се от основните си ценности и опитваща се да оцелее в конкурентна битка с Китай, Индия, Бразилия, Русия, държави наложили тотален контрол върху разпределението и експлоатацията на националното богатство.

Така САЩ попаднаха в ситуация на нарастващ държавен дълг, на устойчиво високи нива на безработицата, на все още притеснително ниски нива на растеж, на остро противопоставяне между двете основни политически партии, на социално недоволство изразяващо се в „окупиране” на символите на просперитета, но и на измамата, на упадък на традиционните ценности, при това без изгледи проблемите да бъдат решени. САЩ никога не са били и вероятно няма да бъдат държава на благоденствието в смисъла, разбиран в Европа, затова и критиките срещу президента Обама от страна на неговите опоненти, че европеизира Америка, са доста популярни и могат да му струват загуба на президентските избори в края на тази година.

На другия полюс е Европа. Тук държавата на благоденствието може да вирее не само заради историческите наслагвания, но и заради близостта и силната обвързаност с примерите за успешно реализираните идеи за подобна държава, идващи от скандинавските страни, в мекия демократичен вариант, от една страна, и от друга, с Русия и Китай, успели да създадат работещ модел на проспериращи държави, контролиращи пряко пазарните процеси и едновременно с това справили се с конкурентните предимства на либералните пазарни икономики.

Въпреки това и тук държавата на благоденствието претърпя крах. Оказа се, че голяма част от просперитета в последните двадесет години е финансиран на кредит. Известно е, че националното богатство е в някакъв краен обем и варира според най-разнообразни и непредвидими фактори на средата. Това ще рече, че ако в един момент има спад в този обем, а държавата по инерция продължи да финансира социалните си програми, то тя или трябва да вземе заем, за да продължи да изпълнява програмите, или да увеличи данъците и да съкрати разходите си. В единия случай отлага кризата в бъдеще, трупайки дълг и предизвиквайки дефицит, който да я докара до фалит, както става с Гърция от години, а в другия облага с необосновани и нежелани данъци своите граждани, което задълбочава спада и стагнира икономиката. Политиците винаги избират първия вариант – отлагане на кризата в бъдеще – понеже вторият е непопулярен и обикновено води до загуба на властта.

Рано или късно се стига до момента, в който да се вземе решение в каква посока да се поеме. Великобритания реши на избори, че пътят, по който трябва да върви, е отказ от държавата на благоденствието, развила се значително по време на управлението на новите лейбъристи и Тони Блеър. Континентална Европа реши, че може да отлага до безкрай решение, което така или иначе ще вземе. В новогодишното си обръщение британският премиер Дейвид Камерън обяви курс към слагане на край на живеещата на кредит социална система. Европейските политици от своя страна призоваха за запазване на спокойствие и без резки движения започнаха процес на отлагане решаването на дълговата криза, надявайки се, че бъдещето ще донесе желания отговор.

Основният извод от всичко казано дотук е, че държавата на благоденствието е невъзможна в период на криза. От една страна, заради неправилните допускания, че сме намерили отговора на цикличните кризи на пазара, докарвайки го дотам, да мислим, че растежът е постоянен и неизбежен, и от друга, заради допускането, че можем да запълваме до безкрай, пускайки печатниците за пари, дупките, отваряни перманентно от изпълнението на социалните ни програми, на които според привържениците на теорията имаме неотнимаемо право.

Държавата на благоденствието определено няма да изчезне. Но й е необходимо радикално реформиране. Първо, привържениците й трябва да се разделят с илюзиите, че тя е даденост и хората имат пълни права над нея. Второ, трябва да е ясно, че тя не може да живее на кредит, защото така обрича бъдещите поколения на мизерия. Трето, политиците трябва да разберат, че границата между държавата на благоденствието и тоталитаризма – политически и икономически – е много тънка и прекрачването й, особено в период на криза, може да се окаже лесна задача. И четвърто, трябва да сме наясно, че държавата на благоденствието не е единственият път, по който човечеството може и трябва да поеме. За да разберем, че е така, трябва да се върнем съвсем малко назад в историята си и да видим, че има и други, непривлекателни алтернативи, избуяли върху идеята за държавата на благоденствието и обилно наторени с популизъм и вяра във всемогъществото на човека и довели до апокалипсиса на Втората световна война.

Признаци за живот в еврозоната

Нуриел Рубини*

Последните икономически данни идващи от еврозоната дават основание да мислим, че възстановяването е близо. Какво задвижва това преобръщане на процесите? Какви трудности ще срещне? И какво трябва да бъде свършено, за да ги преодолее?

Никак не е трудно да разпознаем непосредствените причини за възстановяването. През последната година еврозоната беше на ръба да повтори рецесията. Едва след като наскоро изпадна в техническа дефлация, Европейската централна банка реши най-накрая дръпна спусъка на агресивното облекчение и изстреля една комбинация от количествени улеснения (включваща и изкупуване на правителствен дълг) и политика на отрицателни лихви.

Финансовият ефект се усети незабавно: в очакване на монетарното облекчение, преди още да е започнало, стойността на еврото рязко падна, доходността по облигациите в центъра и периферията на еврозоната спадна до много ниски нива, а стоковите пазари се стабилизираха. Това, заедно с резкия спад на цените на петрола, тласна нагоре икономическия растеж.

И други фактори помогнаха разбира се. Кредитните облекчения на ЕЦБ по същество субсидират банковото кредитиране. Затягането на фискалната дисциплина през тази година ще бъде охлабено, а ЕК ще стане по-снизходителна. От своя страна полагането на основите на банковия съюз също ще помогне, а вземайки предвид последните стрес тестове и прегледа на качеството на активите, банките ще се сдобият с по-голяма ликвидност и с повече капитали, с които да кредитират частния сектор.

С всички тези фактори накуп растежът в еврозоната беше възстановен, а стойността на активите на еврозоната наскоро задмина тази на американските активи. Обезценяването на еврото и агресивните мерки от страна на ЕЦБ могат да сложат край на дефлационния натиск в края на годината. Но по-значителното и устойчиво възстановяване е изправено пред  много предизвикателства. За онези, които не се интересуват много от материята ще спомена, че политическите рискове могат да спънат прогреса. Гърция, въпреки очакванията на някои хора, ще остане в еврозоната. Но трудните преговори между воденото от Сириза правителство и „тройката” (ЕЦБ, ЕК и МВФ) могат да доведат до непредвидима катастрофа – в случая до „грексит” (излизане на Гърция от еврозоната) – особено ако не бъде постигнато споразумение за финансиране на страната през следващите няколко седмици.

Нещо повече, Подемос, лява партия от сорта на Сириза, може да дойде на власт в Испания. Популистките антиевропейски партии от дясно и ляво притискат италианския министър-председател Матео Ренци. А Марин льо Пен от крайнодесния Национален фронт се радва на голяма популярност преди предстоящите през 2017 година президентски избори във Франция.

Забавянето при създаването на работни места и при ръста на доходите може да продължи да разпалва популистки настроения срещу фискалната дисциплина и реформите. Макар оценките на ЕЦБ да са, че безработицата в еврозоната ще достигне до 9,9% през 2017, това е далеч повече от 7,2% средна безработица в периода преди глобалната финансова криза, избухнала през 2008. Фискалната дисциплина и реформите изтощиха периферията на еврозоната и докараха до финансово изтощение центъра, като по този начин увеличиха значително подкрепата за антиевропейските партии в Германия, Холандия и Финландия.

Втората пречка пред устойчивото възстановяване са влошените отношения на страните от еврозоната с нейните съседи. Русия става все по-настъпателна и агресивна в Украйна, в Балтийските страни и дори на Балканите (а санкциите срещу Русия нанесоха много щети на европейските икономики). Близкият изток от своя страна е следващото препятствие: скорошните терористични атаки в Париж и Копенхаген, както и атаките срещу чуждестранни туристи в Тунис, напомнят на Европа, че стотиците израсли на континента джихадисти могат да се завърнат от бойните полета в Сирия, Ирак или другаде и да подготвят нови атаки.

Трето, докато политиките на ЕЦБ запазват разходите за кредитиране ниски, съвкупните частни задължения в периферните страни, като дял от БВП, са високи и продължават да растат, понеже преизчислени като съотношение между дълг и номинален БВП те наистина нарастват. И по този начин стабилизирането на дълговата тежест ще остане ключов проблем  за тези икономики в средносрочен план.

Четвърто, фискалната политика остава с ограничено действие, тъй като Германия продължава да отхвърля все по-настойчивите призиви за подкрепа от нейна страна на краткосрочните стимули. По-големите разходи на Германия няма да могат да компенсират ефекта от строгата дисциплина в периферията или от огромния дефицит, предвиден за следващия тригодишен период, покрай инвестиционния план в размер на 300 млрд. евро предложен от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер.

Пето, структурните реформи все още напредват с бавни стъпки, ограничавайки потенциала за растеж. И макар структурните реформи да са крайно наложителни, някои мерки – като либерализацията на пазара на труда и ремонта на пенсионната система – могат да доведат до значително увеличаване на нивото на спестяванията в еврозоната и така да намалят още съвкупното търсене (както се случи в Германия след предприетите структурни реформи преди десет години).

И накрая, европейският монетарен съюз все още остава незавършен. За да бъде жизнеспособен той трябва да прерасне в пълноценен банков съюз, фискален съюз, икономически съюз и накрая в политически съюз. Но процесът на по-нататъшната европейска интеграция зацикли. Ако безработицата в еврозоната запази високите си равнища до края на 2016 година, годишната инфлация остане под целта поставена от ЕЦБ от 2%, а фискалните политики и структурните реформи причинят краткосрочен застой в икономическия растеж, единственият възможен ход  може да се окаже продължаването на количествените облекчения. И все пак настоящата слабост на еврото – подхранена именно от тези политики – продължава да поддържа ръста на излишъците по текущата сметка на еврозоната.

Всъщност с отслабването на еврото, външнотърговските сметки на периферните страни ще преминат от дефицит към баланс и много вероятно към излишък. Германия и ядрото на еврозоната вече са с огромни излишъци при липса на политики за стимулиране на вътрешното търсене, което означава, че тези излишъци просто ще продължат да нарастват. Така монетарните политики на ЕЦБ ще увеличат загубите на съседите, което ще доведе до търговски и валутни напрежения със Съединените щати и останалите търговски партньори.

За да се избегне този резултат Германия трябва да предприеме политики – фискални стимули, увеличаване на разходите за инфраструктура и публични инвестиции и по-значително увеличаване на заплатите – които да стимулират вътрешното потребление и да намалят излишъците по външнотърговския баланс на страната. Ако и докато Германия не поеме в тази посока, никой не трябва да се надява на по-бързото и по-стабилно възстановяване на еврозоната.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Последен шанс за Украйна и Европа

Джордж Сорос*

Европейският съюз е на кръстопът. Решението за пътя, по който ще поеме през следващите пет години, ще се вземе в идващите 3-5 месеца. Години наред ЕС успешно се справяше с трудностите и недостатъците си. Но сега трябва да се справи с два източника на екзистенциална криза – Гърция и Украйна. Това обаче може да му дойде в повече.

Дълго набиралата скорост криза в Гърция беше пренебрегвана от самото начало и от всички партии. Сега емоциите достигнаха такива висоти, че помощта на всяка цена се оказа единствената конструктивна алтернатива.

Но Украйна е различен случай. Това е случай, при който всичко е ясно. Путинова Русия е агресор, а Украйна, защитавайки се, защитава ценностите и принципите, заради който беше създаден ЕС.

Обаче Европа се отнася към Украйна като още една Гърция. Това е грешен подход и ще доведе до лоши резултати. Путин завладява територии в Украйна, а Европа е толкова заета с Гърция, че не обръща никакво внимание на това.

Желаният от Путин резултат в Украйна е да създаде финансов и политически хаос, за да дестабилизира страната, за което той може да не понесе отговорност, а вместо това спечели военна победа, даваща му възможност да владее – и да управлява – немалка част от Украйна. Той показа това на два пъти като превърна прекратяването на огъня във военната победа. Влошаването на обстановката в Украйна между двете споразумения за прекратяване на огъня – Минск 1, договорено миналия септември и Минск 2, завършено през февруари – показва обхвата на путиновия успех. Но този успех е временен, а Украйна е твърде ценна за съюзниците, за да бъде изоставена.

Има нещо фундаментално сгрешено в политиката на ЕС. Колко пъти още путинова Русия трябва да надхитри съюзниците на Украйна, лидери на свободния свят? Проблемът е, че Европа поддържа изкуствено живота на Украйна, така както прави и с Гърция. И в резултат на това Украйна просто оцелява, докато Путин си запазва предимството на първи ход. Той може да избира между хибридната война и хибридния мир, а Украйна и нейните съюзници са силно затруднени да отговорят.

Влошаването на ситуацията в Украйна се ускорява. Финансовият срив, за който предупреждавах от месеци, се случи през февруари, когато стойността на гривната спадна рязко с 50% само в рамките на няколко дни, а на Централната банка на Украйна се наложи да влее огромно количество пари, за да спаси банковата система. Кулминацията на този процес беше на 25 февруари, когато централната банка въведе контрол на вноса и вдигна лихвата до 30%.

След това обаче публичният натиск на президента Петро Порошенко докара курса на валутата много близо до нивата, върху които е изчислена в украинския бюджет за 2015 година. Но подобрението е много крехко и несигурно.

Този бърз срив разклати общественото доверие и изложи на опасност балансите на украинските банки и компании, които имат дългове в твърда валута. Той също така обърка и сметките, върху които са базирани всички програми договорени с Международния валутен фонд. Фондовете на МВФ станаха неизползваеми още преди да бъдат одобрени.

А държавите членки на ЕС, изправени пред свои собствени фискални ограничения, не показаха готовност да окажат допълнителна помощ. Украйна продължава да се движи по ръба на бездната.

В същото време провежданата радикална програма за реформи в Украйна е печеливш ход и макар и бавно резултатът вече се забелязва както от украинското общество, така и от европейските власти. Има силен контраст между влошаващата се ситуация извън страната и продължаващия напредък с реформите вътре в страната. Това прави ситуацията за Киев малко нереална.

Един реалистичен сценарий е Путин да постигне оптималните си цели като пречупи украинската съпротива. Тогава Европа ще бъде залята от бежанци – два милиона изглежда напълно реалистично число. Много хора очакват, че това ще сложи началото на Втората студена война. Вероятният резултат от този сценарий е, че един победоносен Путин би се сдобил с много приятели в Европа и че санкциите срещу Русия няма да го свалят от власт.

Това е възможно най-лошият резултат за Европа, която ще се разедини още повече и ще стане арена на битката за влияние между путинова Русия и Съединените щати. ЕС повече няма да бъде реална политическа сила в света (особено ако Гърция напусне еврозоната).

По вероятният сценарий обаче е Европа да продължи да поддържа Украйна, макар и с нежелание. Украйна да не се срине, но олигарсите да възвърнат позициите си и нова Украйна да заприлича на старата Украйна.

Путин би предпочел това, отколкото катастрофален срив. Но победата му ще е по-несигурна, особено ако доведе до Втора студена война, която Русия би загубила, така както Съветският съюз загуби първата. Путинова Русия има нужда от цена на петрола от 100 долара за барел и затова ще продължи да използва валутните си резерви през следващите 2-3 години.

Последната глава от това, което нарекох „Трагедията на Европейският съюз” е, че ЕС ще загуби нова Украйна. Принципите защитавани от Украйна – повечето от които са и прнципи на ЕС – ще бъдат изоставени и Европа ще трябва да похарчи много повече пари, за да защити себе си, отколкото би похарчила за успеха на нова Украйна.

Има и един желан сценарий. Нова Украйна все още е жива и решена да се защити. Макар Украйна сама по себе си да не може да се мери с военната мощ на Русия, нейните съюзници могат да решат да направят „всичко необходимо” да помогнат преди да се е стигнало до пряко военно противопоставяне или до нарушаване на споразуменията от Минск. Ако се направи това, не само ще се помогне на Украйна, но и ще се помогне на ЕС да си възвърне ценностите и принципите, които както изглежда е загубил. Не е нужно да казвам, че предпочитам този сценарий.

*Джордж Сорос е председател на Фондация „Отворено общество”.