вторник, 15 август 2017 г.

Приключва ли дефлационният цикъл?

Кармен Райнхарт*

До глобалната финансова криза от 2008-2009, дефлацията не беше сред тревогите на политическите технолози и инвеститори в напредналите икономики, с изключение на Япония, която се оказа в продължителен натиск надолу върху цените за почти едно поколение. И днес дефлационните страхове отново изчезват.

Но в средата на 1960-те напредналите икономики са в началото на ера на нарастваш инфлационен натиск, разпален от експанзионистичната фискална и монетарна политика в Съединените щати и силно подкрепен от скока на цените на петрола от 1970-те. Стагфлацията, комбинация от нисък икономически растеж и висока инфлация, се превръща в модна дума в края на същото десетилетие. Най-новите пазарни прогнози се опират не същите тенденции, предвиждайки непрекъснат поход нагоре в цените на петрола и суровините. Инфлацията започва да се разглежда като хронична, а политиците поглеждат към ценовия контрол и политиките по доходите. Реалните (инфлационно изгладени) краткосрочни лихви са на отрицателна територия от доста време в повечето напреднали икономики.

Монументалните затягане на монетарните политики в Съединените щати прокарани от председателя на Федералния резерв Пол Волкър през октомври 1979 прекратяват този дълъг цикъл. Стагфлацията се заменя от нова модна дума: дезинфлация, която точно определя ситуацията в много напреднали икономики, като инфлационните равнища падат от двуцифрените си размери.

Но дезинфлацията не е същото като дефлация. Данните показват, че между 1962 и 1986, нито една от отделните напреднали икономики не записва годишен спад на цените. В много възникващи пазари инфлационните равнища се извисяват до трицифрени нива, в някои случаи и до хиперинфлация. През 1991 Гърция има равнища на инфлацията от около 20%. Дори в исторически ценово стабилната Швейцария по това време инфлацията минава 5%.

Това изглежда като далечен спомен на фона на устойчивия спад на цените в Гърция от 2013 насам, както на фона на дълговата криза и срива на производителността. Швейцарската централна банка, от своя страна, се бори с дефлационния ефект от драматичното надценяване на франка от последните няколко години.

Дефлационните сили бяха отприщени от голямото икономическо и финансово разместване породено от дълбоката и продължителна глобална криза, която избухна през 2008. Частното задлъжняване стана устойчиво срещу насрещните ветрове откъм централните банки с техните усилия за възстановяване на инфлацията. През 2009 около една-трета от напредналите икономики отбелязаха спад в цените – един следвоенен връх. В следващите години дефлацията остана висока по следвоенните стандарти, а повечето централни банки последователно намаляваха своите прекомерно сдържани инфлационни цели (около 2%).

Понеже плановете за стимули на Доналд Тръмп са проциклични – възможно е да подобрят сцеплението, когато икономиката на Съединените щати е в пълна или близка до пълна заетост – те отново събудиха очакванията, че инфлацията в Съединените щати е надценена. Всъщност, масовите очаквания са инфлацията да надмине целта от 2% поставена от Фед. Но по-затегнатите монетарни условия е възможно да смекчат амплитудата на инфлационния скок: докато очакванията за ръст на американските лихви да са най-умерената и постепенна „нормализация“ в историята на Фед, устойчивото надценяване на долара би ограничило печалбите от цените за широк кръг вносни стоки и техните вътрешни конкуренти.

Този очакван обрат в поведението на цените не е уникален за Съединените щати. Ако прогнозите на МВФ за 2017 са поне приблизително верни, тази година ще бъде първата от десетилетие, в която напредналите икономики ще отбележат дефлация. Може би дългоочакваните ефекти от историческата монетарна експанзия най-накрая дават плодове. Най-вероятно валутната обезценка в Обединеното кралство, Япония и еврозоната ще се ускори.

Ако 2017 наистина бележи пътя на обръщането на посоката след десетилетие на дефлация, е логично да очакваме, че повечето централни банки няма да са склонни към свръхмерки, особено ако, след десетилетие и повече (а в Япония и по-дълго) на разочарования, инфлацията надхвърли целите си. Още нещо, възгледът че по-високата инфлационна цел (може би от порядъка на 4%) може да се окаже пожелателна (понеже ще оставят на централните банки повече пространство за понижаване на лихвите при настъпване на рецесия в бъдеще) , печели поддръжници в някои академични и политически среди.

Разбира се е възможно да съществува и друг фактор правещ големите централни банки толерантни към по-високата инфлация. Но техните ръководители може да не са склонни да подкрепят това открито: както казвам навсякъде, една стабилна доза умерена инфлация ще помогне за облекчаването на планините от публични и частни дългове, които напредналите икономики натрупаха през последните 15 и повече години.


*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система в Harvard University’s Kennedy School of Government.

Няма коментари:

Публикуване на коментар