Георги Киряков
Струваше ли си чакането? Този основателен въпрос си задават
мнозина след като правителството на Бойко Борисов прие церемониално Програмата
за управление 2017-2021. И когато премиерът заяви, че трябва всеки ден да се
работи, че просто нямат алтернатива, че няма по-добри от тях и всеки ден трябва
максимално да се доказват и да си изпълняват програмата, доста хора си
отдъхнаха и решиха да не си правят труда да погледнат в тази програма и да
видят за какво става въпрос.
При първоначалното обещание да е готова „до месец“,
тримесечното забавяне създаде усещането, че Програмата ще е нещо мащабно,
единствено по рода си, неслучвало се събитие в демократична България. Затова и
любопитството към съдържанието беше голямо. 128 страници, 65 приоритета, 236
цели и 902 мерки. Колосално! Но не и по същество!
Защо?
Още с въвеждащото изречение вероятно се е целяло да се
постигне зашеметяващо въздействие сред специфичната аудитория, за която
най-вероятно е била предназначена Програмата. С вярата, че не държавата създава
икономиката, заетостта и доходите, а реалния сектор (каквото и да значи това за
управляващите), трябваше да се внуши, че това правителство има намерение
най-после да охлаби хватката си върху онези икономически активни субекти от
малкия и средния бизнес, които нямаха възможност в първите две управление на
Борисов да изплуват над повърхността, заради непрестанния административен
произвол и партиен рекет по места („Сагата със суджуците“ и както се твърди с
много други стоки и предмети за бита).
Но „вярата“ в едно наистина добро намерение на правителството
свършва няколко абзаца по-надолу, с категоричния намек, че „ако искаме
държавата да дава повече пари на бизнеса и гражданите, тя трябва да събира
повече данъци от бизнеса и гражданите“. Т.е. препотвърждава се досегашната
практика на всяко предишно управление, условно ляво или дясно, че водещият
фактор за обществото няма да е икономически активният човек, а държавната
административна машина. Тя събира, тя раздава, тя разпределя и преразпределя! И
с това препотвърждава порочния модел на силово управление чрез регулации,
административен натиск и пълен контрол върху обществените инициативи.
По-нататък всичко в Програма е подчинено именно на този силов
подход за управление. Без ни най-малък намек за нуждата от нов подход и ново
мислене за управление в демократични условия.
Ще се строят магистрали? С еврофондове и пари от бюджета, т.е.
от държавата. Ще се санират жилищни сгради в периферните и обезлюдени райони? С
пари от бюджета, т.е. от държавата – ако има резерви, разбира се. Ще се осигури
полицай във всяко населено място? С пари от бюджета, за които се твърди, че ги
няма и няма как да бъдат намерени. Да не говорим, че никой не си дава сметка,
че това означава, че дори в село с един жител ще трябва да има полицай, при
това с автомобил (какво ще е оправданието за прахосаните средства?). Ще се
гарантира националния суверенитет? С пари от
бюджета, т.е. от държавата. И най-важното – ще бъде променена
технологията на функциониране на „държавната машина“, чрез ускорено въвеждане
на електронното управление, което между другото е намерение още от първото
правителство на настоящия премиер. Да не говорим, че в нашенския вариант
„електронизацията“ се ограничава до инсталирането на компютър в селското
кметство, който ще продължава да бълва „позволения“ на хартия.
И така, административният произвол отново ще си бъде същият,
само че ще бъде по-прозрачен, по-достъпен и по-бърз, както става ясно от самата
Програма.
Иначе, въпреки всички заявки, програмата си остава един зле
сглобен, свръхангажиращ управляващите документ, в който няма и намек за
промяна, да не говорим, че липсват каквито и да са финансови разчети за всеки
от приоритетите, целите и мерките. Програмата си остава на ниво предизборни
намерения, които експертите правили си труда да следят последователно тази
материя, са виждали в почти всяка програма на многото на брой партии, от поне
15 години насам.
И с основание настоящите управляващи за пореден път ще бъдат
заподозрени в лошо скалъпен опит да подхвърлят на публиката едно „нещо“ (а то
няма как да бъде определено по друг начин), което Бойко Борисов или не е чел, а
се е предоверил на експертния си управленски екип, или просто не е разбрал.
Повече от очевидно е, че за сегашната управляваща коалиция
между ГЕРБ и Обединените патриоти, желаното се смесва от една страна с
възможното, а от друга с реалното. Няма как да се повярва, че при съществуващия
все още, заради ред конюнктурни вътрешни и външни фактори, бюджетен дефицит, ще
може да се удовлетвори финансовият интерес и план по всяка набелязана за
реализация мярка. Трудно ще бъде и да се повярва, че след като вече два пъти си
обещал нещо и не си го изпълнил, ще го изпълниш на третия път, при това с
цената на нови обещания и поети ангажименти.
Затова и общественият скептицизъм ще продължава да
преобладава, което ще налага още по-силен административен натиск за потушаване
на недоволството. Оптимистичното в случая е, че са ни обещали този натиск поне
да бъде една идея по-прозрачен, по-достъпен и по-бърз.
Няма коментари:
Публикуване на коментар