Кармен Райнхарт*
Едва малка група централни банки се въздържат от намеса на
валутните пазари за стабилизиране на техните валутни курсове или да ги насочат
в желаната посока. Дори когато не се намесват пряко, лихвените им политики
често са определяни спрямо целите за курса на валутата. В резултат на това
свободно плаващите валути сравнително редки. Това има важно значение за
властите в Съединените щати заради битката им с резкия скок на курса на долара.
Когато потенциалната или реалната загуба на доверие във
валутата заплашва да предизвика мащабно изтичане на капитали, намесата
обикновено е под формата на продажба на валутни резерви, за да бъде смекчен
размера или скоростта на обезценяването. Настоящите загуби на резерви на Китайската
народна банка са най-очевидният пресен пример. Последната намеса на Съединените
щати на валутните пазари (което по принцип е рядкост) в подкрепа на слабия
долар е през далечната 1992-1995.
На другия край на спектъра, тревогите за отслабналата
международна конкуренция в резултат на значителното валутно обезценяване, могат
да бъдат доста общи за политическите технолози и за експортно-ориентираните
фирми. Притесненията за надценените валути завладяха политическите спорове в
много възникващи пазари от 2013 насам, а постоянните усилия за преодоляване на
насрещните ветрове на надценяването доведоха до рекордно натрупване на резерви
в много от централните банки.
Страховете от силната валута са без съмнение ограничени до
възникващите икономики. Когато последната криза в периферията на еврозоната се
задълбочи и стойността на еврото спадна рязко спрямо швейцарския франк,
Швейцарската централна банка, твърдейки че силният франк е заплаха за
икономиката, въведе де факто фиксиране на курса през 2011. Действието прекрати
поскъпването на швейцарския франк спрямо еврото, понеже централната банка
изрази готовност да купува чужда валута в необходимите количества. След
спекулативното нарастване на резервите, ограничението все пак бе вдигнато през
декември 2014 и бе заменено от политика на негативни лихвени равнища.
Съединените щати не се освободиха от подобни притеснения. В
първата половина на 1980-те, следвайки рекордните повишения на лихвите от
Федералния резерв, доларът поскъпна с почти 45% срещу останалите основни
валути. В резултат на силния долар, Съединените щати загубиха международната си
конкурентоспособност, а търговският баланс потъна до рекордни нива през 1985.
Тези развития разчистиха полето за Plaza Accord, което моят колега Джефри
Франкъл определи като може би най-драматичната политическа инициатива на
валутните пазари след определянето на плаващ курс на долара от Ричард Никсън
през 1973. В Plaza Hotel, в Ню
Йорк, на 22 септември 1985, американските власти и техните партньори от
водещите световни икономики постигат съгласие за предприемане на конкретни
действия за спиране и обръщане на тенденцията за поскъпване на долара. Това е
съгласувано прецизно, понеже е намесена и международната координация на
политики между големите играчи, чиито публични изявления са придружени от
организирана пазарна намеса (продажба на американски долари).
Доларът наистина започна да поевтинява, макар все още да има
спорове дали това се дължи на срещата в Plaza Hotel. Сигурно е обаче, че днес този
дебат е уместен.
Доларът поскъпна с повече от 35% срещу кошницата от валути от
най-ниската си точка през юли 2011. Макар възходът на долара да се дължи
отчасти на неочакваната победа на Доналд Тръмп в американските президентски
избори, той също така е отражение на факта, че монетарната политика на
Съединените щати се затяга, за разлика от перспективите за продължаване на
монетарните стимули в еврозоната и Япония.
Новоизбраният президент Тръмп изгради кампанията си върху
обещанието да върне в страната американското производство, дори да наложи мита
и да прекрати съществуващите търговски споразумения. Все пак силният долар е
основна пречка за изпълнението на неговите обещания. Може би финансовите пазари
ще започнат да възприемат долара като понастоящем надценен и ограничен. Ако не,
не е ли време за нова среща от типа на Plaza Accord? Нещо по-важно, дали някой би
бил склонен да сътрудничи?
Ако пренебрегнем значителното натрупано поскъпване на долара,
има доста малко сходства между настоящата среда и тази от 1985. По онова време
реалният ръст на БВП на Япония достига 6%. Днес устойчивото поскъпване на
йената е предпоставка за спъване на умерения напредък, постигнат от Японската
централна банка чрез повишаването на инфлацията и инфлационните очаквания. При
съотношение на публични дългове спрямо БВП приближаващо 250%, по-високата
инфлация може да се окаже част от решението на свръхзадлъжнялостта на Япония.
От друга страна, Германия, с нейните рекордни излишъци по
текущата сметка (достигащи 8% от БВП) би могла да издържи на едно поскъпване. Но,
за разлика от 1985, при сценарий, в който еврото преодолее настоящите
предизвикателства, Бундесбанк няма да е тази, която да седне на масата през
2017. От позицията на силата ЕЦБ, която се ангажира с още един рунд по
спасяване на периферията (главно на Италия, където неустойчивостта на банковата
система предизвиква бягство на капитали), слабостта на еврото е благодат.
Това позволява на Китай, понастоящем втората най-голяма
икономика в света, който не е интегрална част от споразумението от 1985, да
поеме тежестта от доларовото поевтиняване. Но настоящото затягане на
капиталовия контрол в Китай увеличава предизвикателствата, пред които вече е
изправена страната с предотвратяването на по-нататъшното обезценяване на юана.
Нещо повече, предвид на негативното влияние на силната post-Plaza йена върху последващото
представяне на японската икономика, не е много ясно защо Китай би поискал да
поеме риска с по-силен юан.
С други думи, макар да е доста логично да очакваме, че
финансовото министерство на Тръмп ще поиска да обърне посоката на покачващия се
долар, е логично и да очакваме, че нито една голяма икономика няма да помогне.
Ако силният долар наложи намеса на валутните пазари през 2017, е много вероятен
сценарий, при който Съединените щати се намесят сами.
*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система
в Harvard University’s Kennedy School of
Government.
Няма коментари:
Публикуване на коментар