Кармен Райнхарт*
До глобалната финансова криза от 2008-2009, дефлацията не беше
сред тревогите на политическите технолози и инвеститори в напредналите
икономики, с изключение на Япония, която се оказа в продължителен натиск надолу
върху цените за почти едно поколение. И днес дефлационните страхове отново
изчезват.
Но в средата на 1960-те напредналите икономики са в началото
на ера на нарастваш инфлационен натиск, разпален от експанзионистичната
фискална и монетарна политика в Съединените щати и силно подкрепен от скока на
цените на петрола от 1970-те. Стагфлацията, комбинация от нисък икономически
растеж и висока инфлация, се превръща в модна дума в края на същото
десетилетие. Най-новите пазарни прогнози се опират не същите тенденции,
предвиждайки непрекъснат поход нагоре в цените на петрола и суровините.
Инфлацията започва да се разглежда като хронична, а политиците поглеждат към
ценовия контрол и политиките по доходите. Реалните (инфлационно изгладени)
краткосрочни лихви са на отрицателна територия от доста време в повечето
напреднали икономики.
Монументалното затягане на монетарните политики в Съединените
щати прокарани от председателя на Федералния резерв Пол Волкър през октомври
1979 прекратяват този дълъг цикъл. Стагфлацията се заменя от нова модна дума:
дезинфлация, която точно определя ситуацията в много напреднали икономики, като
инфлационните равнища падат от двуцифрените си размери.
Но дезинфлацията не е същото като дефлация. Данните показват,
че между 1962 и 1986, нито една от отделните напреднали икономики не записва
годишен спад на цените. В много възникващи пазари инфлационните равнища се
извисяват до трицифрени нива, в някои случаи и до хиперинфлация. През 1991
Гърция има равнища на инфлацията от около 20%. Дори в исторически ценово
стабилната Швейцария по това време инфлацията минава 5%.
Това изглежда като далечен спомен на фона на устойчивия спад
на цените в Гърция от 2013 насам, както на фона на дълговата криза и срива на
производителността. Швейцарската централна банка, от своя страна, се бори с
дефлационния ефект от драматичното надценяване на франка от последните няколко
години.
Дефлационните сили бяха отприщени от голямото икономическо и
финансово разместване породено от дълбоката и продължителна глобална криза,
която избухна през 2008. Частното задлъжняване стана устойчиво срещу насрещните
ветрове откъм централните банки с техните усилия за възстановяване на
инфлацията. През 2009 около една-трета от напредналите икономики отбелязаха
спад в цените – един следвоенен връх. В следващите години дефлацията остана
висока по следвоенните стандарти, а повечето централни банки последователно
намаляваха своите прекомерно сдържани инфлационни цели (около 2%).
Понеже плановете за стимули на Доналд Тръмп са проциклични –
възможно е да подобрят сцеплението, когато икономиката на Съединените щати е в
пълна или близка до пълна заетост – те отново събудиха очакванията, че
инфлацията в Съединените щати е надценена. Всъщност, масовите очаквания са
инфлацията да надмине целта от 2% поставена от Фед. Но по-затегнатите монетарни
условия е възможно да смекчат амплитудата на инфлационния скок: докато
очакванията за ръст на американските лихви да са най-умерената и постепенна „нормализация“
в историята на Фед, устойчивото надценяване на долара би ограничило печалбите
от цените за широк кръг вносни стоки и техните вътрешни конкуренти.
Този очакван обрат в поведението на цените не е уникален за
Съединените щати. Ако прогнозите на МВФ за 2017 са поне приблизително верни,
тази година ще бъде първата от десетилетие, в която напредналите икономики ще
отбележат дефлация. Може би дългоочакваните ефекти от историческата монетарна
експанзия най-накрая дават плодове. Най-вероятно валутната обезценка в
Обединеното кралство, Япония и еврозоната ще се ускори.
Ако 2017 наистина бележи пътя на обръщането на посоката след
десетилетие на дефлация, е логично да очакваме, че повечето централни банки
няма да са склонни към свръхмерки, особено ако, след десетилетие и повече (а в
Япония и по-дълго) на разочарования, инфлацията надхвърли целите си. Още нещо,
възгледът че по-високата инфлационна цел (може би от порядъка на 4%) може да се
окаже пожелателна (понеже ще оставят на централните банки повече пространство
за понижаване на лихвите при настъпване на рецесия в бъдеще) , печели
поддръжници в някои академични и политически среди.
Разбира се е възможно да съществува и друг фактор правещ
големите централни банки толерантни към по-високата инфлация. Но техните
ръководители може да не са склонни да подкрепят това открито: както казвам
навсякъде, една стабилна доза умерена инфлация ще помогне за облекчаването на
планините от публични и частни дългове, които напредналите икономики натрупаха
през последните 15 и повече години.
*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система
в Harvard University’s Kennedy School of Government.
Няма коментари:
Публикуване на коментар