Свободата не винаги е синоним на прогрес

Разговор с Тони Джуд
- Кой днес в западното общество и на какво основание може да бъде наречен „прогресист”? - Днес няма някакво точно определение. Бих предположил, че към момента с този термин определят онези, които са критично настроени към идеологията или практиката на икономиката на свободния пазар, онези, които предпочитат политика, асоциираща се обикновено със социалдемокрацията, и са либерални (тоест толерантни) по отношение на културните въпроси. По принцип с термина “прогресизъм” винаги са се обозначавали подобни неща, но от един момент нататък той започна да означава нещо близко до “социализма”, а това е смислово натоварване, което първоначално отсъстваше. Повечето хора, които са смятани за “либерални интелектуалци” в Америка или в Западна Европа, са представители на такъв класически прогресизъм: аз, Иън Бурума и т.н.
- Не ви ли се струва, че в постмодерна Европа този термин беше компрометиран и сега подлежи на реабилитация? - Ако може изобщо да съществува дискредитация на термина “прогресизъм”, тя може да бъде приписана на сметката на по-старото поколение прогресисти, на онези, които бяха “меки спрямо комунизма”. И не смятам, че тази дискредитация има някакво отношение към постмодерна Европа, затова пък има пряко отношение към Европа след 1989.
Определението “прогресивен” толкова дълго беше прилагано към левия възглед за историята, че загубата на този “господстващ наратив” (възникнал с Френската революция и умрял с марксизма) означава, че самата идея за прогреса е изгубила конкретиката си. Прогрес от какво към какво? Морален прогрес? Икономически прогрес?
- Нека тогава се опитаме да внесем яснота около явленията от съвременния социално-икономически живот. Може ли, например, към прогресивните явления да отнесем “излизането на държавата от икономическата сфера”, “неограничената свобода на финансовите операции”? - Не. По-скоро бих определил подобни идеи като реакционни. Излизането на държавата от икономиката беше прогресивно в бившите комунистически страни, но само за кратък период от време. Щом бившите апаратчици се превърнаха в предприемачи, извличащи изгода от “неограничената свобода на финансовите операции”, парадоксите на икономическата либерализация в Източна Европа станаха по-отчетливи. И в този феномен не остана нищо прогресивно.
Свободата е абстракция. В повечето случаи тя е желателна, но при всички случаи е по-желателна от нейното отсъствие. Свободата обаче не винаги е синоним на прогреса. Свободата на Уолстрийт, състояща се в това да правят неприлично количество пари и после - при възникване на проблем, да се обръщат към държавата за помощ, няма никакво отношение към свободата, както я разбираха философите, и е пълна противоположност на прогреса. Но и старите представи за работническата класа почти се изпразниха от съдържание. При това, докато работническите партии се обявяваха за прогресивни (в културен и в социален смисъл), повечето “сини якички” традиционнно бяха настроени доста консервативно с изключение на позицията им по въпросите, засягащи техния личен икономически интерес. И тази ситуация не се е променила.
- Причисляват президента Обама към прогресистите - в американския смисъл на думата. До каква степен това е коректно? - Коректно е, макар че няма кой знае с какво да обогати нашето разбиране за понятието. Това означава, че Обама вярва в ролята на държавата за намаляването на неравенствата; вярва в толерантността спрямо възгледите и действията на другите народи; това означава, че, най-вероятно, ще предпочете дипломацията пред войната; и че неравенствата и несправедливостта ще го стимулират към нещо повече от това да отправя абстрактни послания за свобода и минимум държава. Но това реално почти не засяга политиката му и често се свежда до реторични намеци.
- Как може да бъде описан американският прогресизъм? Всъщност, “прогресизъм” ли е това? - За разлика от европейската версия на прогресизма, американската винаги е била морализаторска и не твърде идеологическа. Както вече казах, ставаше дума за реакция на възмущение спрямо несправедливостите и подкрепа за активна държавна намеса в икономиката, но не за държавна намеса в културния или частния живот. По правило тези тенденции се засилваха в периоди на силно изразени неравенства (30-те години на ХІХ век, 10-те години на ХХ век, Новият курс и последвалите го периоди). Поради тази причина в най-близко време следва да очакваме изблик на прогресизъм във вид на озлобена реакция срещу буквално неприличните неравенства по време на управленията на Клинтън и Буш. Това ще видим.
- Вие лично споделяте ли идеята за прогреса? - Не в стария, тесен смисъл на “Прогрес” (с главно „П” - бел. ред.) като нещо, което можем да открием в историята и за което солидарно можем да заявим, че знаем със сигурност какво означава. Но аз действително вярвам в прогреса с малка буква: във все по-големия брой усъвършенствания в управлението, в подобряването на условията на намиращите се в непривилегировано положение, във върховенството на закона, в намаляването на несправедливостта и неравенствата и т.н. Ако всичките тези неща, взети заедно, представляват прогрес, то аз го споделям и подкрепям.
Онова, от което най-много се нуждаят руските и западните “прогресисти”, е усещането за първичността на конституционната система на управление - необходимост от активна държава, управлявана и самоограничавана от собствените си закони, но, при нужда, способна да действа от името на своите граждани. Ако сме съгласни с това, всичко ще ни е наред.

Тони Джуд е известен британски мислител, историк и философ, специалист по най-нова история на европейските страни. Професор в Нюйоркския университет, основател и директор на Института “Ремарк”, член на Американската академия на науките и изкуствата.

Интервюто е публикувано във вестник Култура