сряда, 9 април 2014 г.

Възраждането на двуполюсния свят е в ход

Срещата на Г-20, проведена в края на миналата седмица в Сеул, напълно оправда напрегнатото очакване за поредната позиционна битка между големите икономики. Всички предварителни прогнози за резултатите от тази среща се характеризираха с дълбок песимизъм относно перспективите за излизане от най-опустошителната финансова и икономическа криза от почти един век насам. Но тази криза, освен че разклати сериозно доверието в досегашния модел на пазарни взаимодействия, породи и сериозни размествания в областта на международните отношения. С пораснало самочувствие се оказаха страни, които доскоро бяха едни от най-бедните и получаващи най-големия дял от международните помощи. А този факт неизбежно доведе и до нов стил на поведение от тяхна страна на срещите на върха.

Светът е в криза и търси нови подходи, които да намерят отговор на настоящото икономическо и политическо бедствие. Търсенето на изход, както изглежда, повдигна дебат за промяна в начина на действие на една система слягала в продължение на десетилетия. И срещата на върха в Сеул се оказа поредният етап от този болезнен процес.

„САЩ опитаха да приложат една идея твърде бързо, в момент, когато основата за сътрудничество не е толкова стабилна, колкото беше по време на кризата”, сподели след приключване на форума шефът на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, и добави, че „чувството за единство пред лицето на разгръщащата се икономическа криза отслабна по време на фазата на възстановяването.”

И наистина бързането от страна на Съединените щати беше съвсем ясно заявено на заключителната пресконференция, на която Президентът Обама сложи край с думите, че закъснява за самолета. Припряността в действията на американския президент издава сериозни опасения за състоянието на икономиката на страната и търсенето на адекватни решения за нейното стабилизиране.

Какви са все пак предизвикателствата стоящи пред света и по които страните участнички на срещата на върха в Сеул не можаха да намерят верните решения?

На първо място определено остава проблемът със световните търговски дисбаланси. „Ако богатите страни не консумират и искат икономиката им да разчита на износ, светът ще банкрутира, защото няма да има кой да купува. Всеки иска да продава.” Това изявление на вече бившия бразилски президент Луис Инасио Лула да Силва, категорично илюстрира предизвикателствата, пред които се изправят страните от първата двадесетица на света. От една страна това е желанието на закъсалите големи икономики да увеличат собствения си износ, за да укрепят икономиките си и да създадат нови работни места, а от друга страна е агресивното желание на новоизгрелите световни икономики да задържат постигнатия с много усилия и проведени болезнени реформи икономически растеж и да запазят положителния си търговски баланс.

Това поставя втория голям проблем, а именно възникналите от горните напрежения валутни войни. В стремежа си да увеличат износа от своите страни, богатите и доминиращи от векове западни икономики, в това число и Съединените щати, се опитват да обезценят валутите си, за да може производството да стане конкурентоспособно в условията на свиващи се пазари и обедняло вследствие на финансовата и икономическа криза световно население (разбира се предимно от богатите страни). Но от другата страна отново се оказват държави като Китай, Индия, Бразилия, Турция, всички до една с огромен за мащабите си и за мащабите на кризата икономически растеж, които нямат никакво намерения да отстъпят трудно извоюваното си място сред големите световни икономики. Затова и когато Съединените щати наляха преди седмица допълнително 600 млрд. долара в подкрепа на икономиката си, нямаше държава в света, която да не реагира бурно против тези действия, но и в същото време да очаква напрегнато реакцията на пазарите. Тази стъпка, направена непосредствено след частичните избори в Америка и преди срещата на Г-20 в Сеул, беше категорична заявка, че администрацията на Обама няма никакви намерения да прави компромис с възстановяването на страната си. Това действие в голяма степен беше причина за разочароващите резултати от срещата на Г-20 и остави света във вакуум до следващата такава среща.

И естествено, тук идва ред на третия голям проблем останал нерешен и на този форум. Напрежението в международните отношения, възникнало като резултат от финансовата и икономическа криза и предизвиканото от това сериозно отслабване на влиянието на Съединените щати в определянето на политическия дневен ред на света. Силно нарасналото влияние на Китай, както заради нейния „успешен” икономичски модел, така и заради нейните военни възможности, накара много от враговете на Америка да заложат твърдо на Китай в битката срещу смазващото й допреди време влияние.

Не по-малко безпокойство буди нарасналото доверие към Турция в Близкия изток. Тази новост накара американската администрация да предприеме безпрецедентни маневри на международната сцена в опит да задържи и укрепи влиянието си не само в този регион, но и навсякъде по света, като дори се стигна до там, че американският посланик в България Джеймс Уорлик си позволи да даде индулгенции на „омразната” доскоро партия на турското малцинство у нас ДПС, в опит да спечели ключови съюзници със сериозни контакти сред управляващите в Турция елити.

Засиленото влияние на Китай, на Турция и все още силното влияние на Русия на международната сцена, обаче накара страни като Индия и други държави от Източна Азия, да поемат протегната от Америка ръка, за да се защитят от неблаготворното и агресивно налагано напоследък влияние на Китай в този район на света. Така, макар и частично, балансът беше възстановен, но с това тази игра на нерви не е приключила и също както горепосочените точки на напрежение, обещават горещо бъдеще за света в близките десетилетия.

Светът, както и преди две десетилетия, във времената на Студената война, се оказа в положение да избира между два модела на икономически и политически взаимоотношения. Възраждането на двуполюсния свят е в ход. И всяка страна в света е поставена пред дилемата накъде да поеме. Макар и членове на Европейския съюз и НАТО, за България съвсем не може да се каже категорично, че е избрала своя път. Лъкатушенето между трудните демократични промени и носталгията по комунистическото минало, между твърдата заявка за окончателно обръщане към Запада и поддаването на откровените изнудвания от страна на Русия по въпросите на енергийните проекти, между желанието за повече свобода и права и сантимента по стабилното лидерство на управляващите страната преди ’89 година, не дава основание за оптимизъм.

Но оптимизъм все пак има и той се крие в идващото поколение граждани необременени от спомени за „златната ера” и непознаващи нищо друго, освен западната мода в музиката, облеклото, киното и правенето на бизнес.

Няма коментари:

Публикуване на коментар