Кондолиза Райс*, „Вашингтон поуст”
Докато гледах обръщението на Хосни Мубарак към
египетския народ преди седмици, си мислех, че „не трябваше да става по този
начин”.
През юни 2005, като държавен секретар бях поканена в
Американския университет в Кайро да изнеса реч във време на нарастващо желание
за демократични промени в региона. Следвайки основните идеи от речта на Джордж
Буш-младши при встъпването му в длъжност като президент за втори мандат казах, че Съединените щати трябва да застанат редом до хората копнеещи за свободата
си. Това беше признание, че Съединените щати
твърдо ще отстояват, в Близкия изток повече от всеки друг регион,
ценностите на демокрацията и имат намерение да ги наложат. Речта беше
утвърждаване на нашата вяра, че стремежът към свободата е универсален – не
Западен, а чисто човешки – и че само реализирането на този стремеж води до
истинска стабилност.
Изглеждаше сякаш египетските лидери откликват на
призивите – не толкова заради нас, колкото заради исканията за промяна
отправяни от техния народ. Египтяните току що бяха станали свидетели на
оттеглянето на сирийските войски от Ливан и на изборите за ново правителство;
на изборите за парламент в Ирак; и на появата на ново лидерство в Палестина.
Няколко месеца по-късно, частично свободните президентски избори бяха
последвани от шумен обществен дебат в египетските кафенета и в интернет
пространството. Въпреки съкрушителната победа на партията на Мубарак, изглежда
беше преминат Рубикон, беше пресечена някаква граница на търпимост.
Но малко след това Мубарак промени курса.
Парламентарните избори бяха пълна подигравка, наложеното „извънредно положение”
беше продължено, а опозиционните лидери отново бяха вкарани в затвора.
Египтяните кипяха от гняв, който накрая вероятно щеше да избухне на площад „Тахрир”.
Урокът за останалите страни в региона беше, че трябваше да ускорят дълго
отлаганите политически и икономически реформи.
Сега режимът на Мубарак го няма. Съществува напълно обясним страх, че
случилото се няма да свърши добре. „Мюсюлманското братство” представлява
най-организираната политическа сила в Египет. Мубарак винаги е твърдял, че
изборът е бил между него и „Братството” и той следваше политики, които
изпълниха това пророчество. Докато много други поносими и по-светски настроени
лидери бяха измъчвани и затваряни от режима, „Братството” се организираше в
джамиите и полагаше социални грижи, които режимът отказваше. Ще мине доста
време докато резултатът се изравни.
Съединените щати знаят, че демокрацията изисква време,
в което може да станем свидетели на безредие, разрушения и дори хаос. Не искам
да омаловажавам предизвикателството към американските интереси при едно
несигурно бъдеще за Египет. При всичките си недостатъци, Мубарак осигуряваше
студен мир с Израел, който стана опора на египетската външна политика. Той
подкрепяше умерените палестински лидери и помагаше Хамас да бъде държан до
стената. Но никога не го правеше открито, защото се страхуваше от „улицата”.
Авторитарните лидери не познават и не уважават своя народ и се страхуват от
него. Съединените щати сключиха сделка
позволяваща да бъдат публично заклеймявани от приятели тайно подкрепящи
нашата политика, което подклаждаше омразата срещу нас и укрепваше властта на
съответните режими.
Ние не можем да определяме външнополитическите
приоритети на следващото египетско правителство. Но можем да му влияем чрез
тесните ни връзки с военните, контактите ни с гражданското общество и обещание
за икономическа помощ и свободна търговия, които да помогнат за подобряването на живота на много
египетски граждани.
Най-важната стъпка сега е да изразим нашата увереност
в бъдещето на един демократичен Египет. Египтяните не са като иранците и
случващото се сега не е като случилото се през 1979 година. Египетските
институции са стабилни, а секуларизма им не подлежи на съмнение. „Братството”
вероятно ще влезе в надпревара за вота на хората в едни свободни и честни
избори. Те трябва да бъдат принудени да защитят своята визия за Египет. Дали ще
искат налагане на законите на шариата? Дали планират бъдеще доминирано от
самоубийствени атентати и кървава съпротива срещу съществуването на Израел? Ще
взимат ли пример от иранския политически модел? Ал-Кайда? Как възнамеряват да
осигурят работни места за хората? Очакват ли подобрение на жизнения стандарт на
египтяните, ако бъдат отрязани от международната общност при положение, че
планират дестабилизация на Близкия изток?
Много неща се направиха откакто Хамас „спечели”
изборите през 2006 и откакто Хизбула заздрави позициите си в Ливан. Много
анализатори обаче пренебрагват постигнатото. Но дори и при тези примери
екстремистите бяха изправени пред предизвикателствата на управлението.
Какво следва за египтяните? Много от тях са млади и са
изпълнени с революционен плам.
Демократите ще се изправят пред
предизвикателствата отправени от радикалния политически ислям. Битката ще се
разпростре из целия регион – в Ирак, Ливан и особено в Турция, където
десетилетията на секуларизъм дадоха възможност за публично изразяване на религиозната
принадлежност на хората. В Египет на християните и на последователите на други
религии ще бъде дадена възможност да изразят своето мнение и да намерят своето
място.
В следващите месеци, да не кажа години ще навлезем във
време на сериозни турбуленции. Но дори турбуленциите са за предпочитане пред
измамната стабилност на авторитаризма, където злите сили потъпкваха свободата и
заглушаваха демократичните гласове.
Не сме в 1979, но не сме и 1989. Падането на комунизма
отприщи вълна от патриотизъм, който дълго беше считан в Съединените щати за
„флагман на свободата”. Но нашата история в сравнение с тази на хората в
Близкия изток е много различна. Съединените щати са длъжни да подкрепят
демократичните сили, не защото ще бъдат приятелски настроени към нас, а защото
ще са приятелски настроени към своя собствен народ.
Демократичните правителства, в това число и нашите
най-близки съюзници, не винаги са съгласни с нас. Но те споделят нашата
най-фундаментална ценност , че хората трябва да бъдат управлявани чрез съгласие.
Това, което казах през 2005 година е валидно и сега, а именно че страхът от
свободата на избор повече не може да бъде оправдание за отказа от самата
свобода. Имаме само един избор: да вярваме, че от гледна точка на историята
тези споделени ценност са от много по-голямо значение отколкото временните
недоразумения в настоящето, и че в края на краищата нашите общи интереси и
идеали ще бъдат опазени.
*Кондолиза
Райс е Държавен секретар на Съединените щати от 2005 до 2009 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар