ЕЦБ започва да вреди

Силвестър Ейфингер*

Европейската централа банка го направи отново. На последната си среща във Франкфурт, Управителният съвет на ЕЦБ реши да увеличи покупката на дългови книжа, от 60 млрд. евро до 80 млрд. евро на месец, вече включвайки покупката на корпоративен дълг. Лихвата по депозитите беше намалена още веднъж и сега е -0,4%. Това не може да се нарече неутрална политика, с което ЕЦБ отиде далеч отвъд своя мандат за запазване на монетарната стабилност.

Причината стояща зад последните решения е ясна. Президентът на ЕЦБ Марио Драги пое задължение да обуздае дефлацията, сериозно застрашаваща икономическия растеж. Все пак в една дефлационна среда е много по-трудно да изплащаш дълг, затова компаниите ще са по-склонни да отлагат инвестициите. Последните данни на Евростат, показващи че годишният индекс на потребителските цени е паднал с 0,2% миналия месец, увеличава тревогите.

Но макар това което се случва да е техническа дефлация – което може да предизвика намаляване на устойчивото ценово равнище и да се отрази на заетостта и други съкращения – то не е структурна дефлация. Преди всичко, тя е отражение на ниските цени на петрола, паднали с повече от 70% от юни 2014 насам. В действителност, ако оставим настрана цените на енергията и храните, еврозоната е в положение на структурно ниска инфлация. Това, заедно с цената на петрола,  би трябвало да е от полза за икономиката, понеже стимулира потреблението и инвестициите.

За това въпросът е какъв е смисълът от програмата за количествени улеснения на ЕЦБ, наливаща огромно количество пари в обращение, които обаче не успяват да стимулират търсенето на стоки и услуги? Единият проблем е, че банките няма да искат да прехвърлят негативните лихви по своите депозити към лихвите на спестителите от страх да не ги загубят. Така те са принудени да увеличат приходите си от лихви и такси по ипотеки и заеми дадени на малките и средните предприятия. В резултат на това, обратно на целите на количествените улеснения, те свиват кредитирането на домакинствата и компаниите.

В същото време банките, домакинствата и малките и средните предприятия все още са свръхзадлъжнели и им е нужно време да платят дълговете си. Макар да изглежда така сякаш ЕЦБ се е фокусирала в стимулирането на инфлацията, истината е, че недвусмисленото разширяване на програмата за изкупуване на дългови книжа пренебрегва лежащите под повърхността структурни проблеми измъчващи по-слабите икономики от еврозоната. По-лошо, като позволяват на тези икономики да заемат по-евтин ресурс, количествените улеснения спомагат за избягване провеждането на трудните структурни реформи.

Драги и „гълъбите” от Управителния съвет на ЕЦБ – и по-точно, председателите на централните банки на южноевропейските страни – изглежда си мислят, че могат да увеличат скоростта на колата просто като подадат повече газ, въпреки че съединителят е счупен. „Ястребите” в Управителния съвет на ЕЦБ, каквито са председателят на Бундесбанк Йенс Вайдман и председателят на Холандската централна банка Клаас Нот, виждат безразсъдството на този подход, но са малцинство.

Количествените улеснения бяха ефективни за стимулирането на икономическия растеж в Съединените щати, понеже се прокараха през капиталовите пазари. Но, в Европа, където няма единен капиталов пазар, позволяващ ребалансиране на портфолиото, политиката сработва единствено чрез отпускане на банкови заеми, което води до инфлация – и изкривявания – на цените на дълговите книжа и стоките.

Още по-проблематично е това, че политиката на ЕЦБ се отразява значително на преразпределението на богатство от спестителите (включително пенсионерите) в по-стабилните северни страни от еврозоната – и по-точно Германия, Финландия и Холандия – към длъжниците в южните страни от еврозоната, в това число Франция, Гърция, Италия, Португалия и Испания. Тези прехвърляния никога не са били предлагани като част от Икономическия и монетарен съюз (ИМС) и определено не са част от мандата на ЕЦБ да налага фундаментални промени в системата на ИМС – особено, ако тези промени са в полза на група страни.

Проблемите с настоящата политика на ЕЦБ са сериозни. Както изглежда ЕЦБ се е ангажирала с решаването им – най-малко защото облагодетелстващите се от количествените улеснения са в по-добра позиция от онези, които накрая ще платят сметката. Колкото по-дълго ЕЦБ се придържа към тази странна и безотговорна политика, толкова по-голяма е опасността, когато колата накрая набере скорост, нещата да са излезли от контрол.

*Силвестър Ейфингер е професор по икономика и финанси в Tilburg University в Холандия.