Поколенческата война в Европа

Харолд Джеймс*

В целия индустриализиран свят правителствата са се втурнали да раздават подаяния на възрастните. Германското правителство не само че забави увеличаването на пенсионната възраст, планирано да направи пенсиите по-големи, но наскоро обяви и 5% увеличение на вноските, най-голямото след подобно увеличение през 1993 (когато, за разлика от днес, Германия претърпяваше сериозна инфлация). Правителството на „Право и справедливост” в Полша, още с първите си действия след поемането на властта през миналата година, намали пенсионната възраст и увеличи разходите.

Във времена на напрегнати бюджети, тези действия изглеждат доста хазартни. И в действителност британското правителство действа точно в обратната посока, орязвайки социалните помощи (макар министри от кабинета да се примириха неохотно). Но възходящия тренд към увеличаване на помощите за възрастни си има просто обяснение: политика.

Със застаряването на населението в Европа и Япония демографската пирамида рязко се преобръща – а войната между поколенията, както и между класите, е видима. Войната се води предимно чрез избирателните урни – старите хора печелят изборите, докато младите си стоят вкъщи – и печалбата се измерва в национален бюджет, в разходите за образование, за пенсии, за здравеопазване и в данъчното облагане. При този сблъсък междугенерационното примирие, което отдавна крепи социалната и политическата стабилност, е под въпрос.

Философът на консерватизма Едмънд Бърк разглежда обществото не само като договор между „живите”, но също така с „мъртвите”, както и с „неродените”. Бърк е бил подозрителен към популистите, които предпочитат да се опират на настоящото поколение и да не мислят за бъдещите кохорти. Бащата на икономиката на благоденствието, Артур Пиго, е на мнение, че държавата трябва да защитава социалния договор и при отсъствието на отсрещна страна, но този възглед е безнадеждно идеалистичен. Какъв стимул би имало правителството да изпълнява ангажиментите си към неизвестни хора за сметка на реални, настоящи гласоподаватели?

Съсредоточаването върху настоящето има дългосрочни последици. Сблъсъкът е особено тежък в полето на трудовата мобилност, където губещите на терена на изборните урни – младите – притежават друго оръжие: своите крака. Страни с преобладаващо геронтократична политика, младите обикновено предприемат стъпки за колкото се може по-бързо напускане. И понеже младите хора получават големи субсидии под формата на образование, когато те напуснат, те взимат със себе си ресурс, който в противен случай би се ползвал за изплащането на пенсиите на останалите хора. И още нещо, те се разтоварват и от дълговата тежест, която би била много по-трудна за плащане без тях.

Тази тенденция е подклаждана и от недостатъчните икономически възможности у дома. В средата на 20-ти век, бързият икономически растеж предполагаше, че всяко поколение ще има по-добро бъдеще от предишното. Днес е точно обратното, широкоразпространените проблеми и слабости, както и прогнозите за продължителна стагнация правят надеждата за по-добро бъдеще да изглежда измамна.

В много страни – особено в средиземноморските, но също така и навсякъде в Европа, както и в Северна Африка – младежката безработица достигна рекордни нива заради съчетаването на проблематични макроикономически политики и лоши практики на трудовия пазар. При толкова много млади хора желаещи да избягат, разходите за образование ще се оказват хвърлени на вятъра. Когато образованието се влошава количеството инвестиции в човешки капитал, който мигрантите взимат със себе си намалява, но също така намалява и количеството човешки капитал, което остава.

По-добър подход би бил да се запуши „изходът” на млади хора чрез по-полезни политики, както направи Ирландия в края на 20-ти век, със своя бърз икономически растеж, карайки много от квалифицираните работници, напуснали през 1980-те да се върнат, което предизвика още по-бърз растеж. За да се случи това „завръщане” обаче родните страни на същите млади хора трябва на всяка цена да станат по-отворени и по-иновативни – не малък подвиг на фона на политическия контрол упражняван от възрастните. Накратко, съществува много обратна тяга, която подсилва геронтокрацията.

Щетите нанесени заради преференциите за възрастните върху младите се простират отвъд националните икономики. Щетите върху околната среда в глобален аспект са може би най-ярката илюстрация за това как днешното поколение на средна възраст взема решения без да го е грижа за по-младото поколение, а и още неродените.

Всъщност, глобалното затопляне например, често се разглежда като налагащо тежък данък върху бъдещите поколения.  Макар размерът на този данък все още да не е напълно изчислен е ясно, че може да бъде намален значително, ако в глобален мащаб се инвестират сравнително малко средства днес. Все още страните не успяват да направят такива инвестиции. По времето когато тези нужди ще се осъзнаят, те вече ще бъдат проблем на следващото поколение и ще струват много повече.

В този ред на мисли, на сегашните поколения се налагат данъците на техните наследници, които вече страдат от липса на житейски перспективи. Някои наблюдатели описват данъчното бреме с много по-брутални термини, казвайки че сегашното поколение по същество колонизира бъдещето, като то, както много европейски колонизатори преди него, лишава света от богатствата му и оставя след себе си опустошена земя на колонизираните.

Може да се каже, че е безнадеждно наивно да очакваме прояви на алтруизъм от настоящото поколение. И че всъщност в днешната егоцентрична култура е трудно да очакваш от хората да поставят интересите на бъдещите поколения на първо място. Засега предпазният клапан осигурен от трудовата мобилност може да изключи младежка революция срещу себичността и самодоволството на възрастните. Въпросът е какво ще се случи когато възможностите зад граница не се окажат по-добри от тези у дома.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.