Джоузеф Най*
Британия се присъединява към това, което в последствие става
Европейски съюз през 1973. Тази година, на 23 юни, в страната ще се проведе
референдум дали да напусне. А ще се случи ли?
Настоящите изследвания показват близки електорални нагласи.
Министър-председателят Дейвид Камерън
казва, че отстъпките за Великобритания, които той извоюва от своите
европейски партньори трябва да успокоят народните тревоги за загубата на суверенитет
от Брюксел и за притока на чуждестранни работници от Източна Европа. Но
Консервативната партия на Камерън и собственият му кабинет са дълбоко
разделени, а самият кмет на Лондон и отявлен популист, Борис Джонсън, се
присъедини към поддръжниците на британското напускане.
Въпросът за плюсовете и минусите от британското членство в
ЕС също така разделя и британската преса. Много циркулиращи масово публикации са
в подкрепа на „Брексит”, докато финансовата преса подкрепя продължаването на
членството. „Икономист” например отбелязва, че почти 45% от британския износ
отива за страни от ЕС и че атмосферата на търговските преговори в
следбританското напускане на ЕС е твърде вероятно да бъде доста хладна.
Нещо повече, ЕС даде ясно да се разбере на нечленуващи
страни като Норвегия и Швейцария, че могат да имат пълен достъп до единния
пазар, само ако приемат повечето от правилата му, в това число за свободно движение на хора, и
допринасят за общия бюджет на ЕС. С други думи, една Британия извън Съюза ще
спечели малко от възвърнатия си суверенитет. Даже обратното, тя ще загуби своя
глас и влияние при определянето на условията и участието си в единния пазар. В
същото време конкурентните пазарни центрове като Париж и Франкфурт биха
сграбчили възможността да определят правила, които да им помогнат да си
спечелят обратно бизнеса от Лондон.
Другото усложнение е политическо: възходът на национализма в
Шотландия и ефектът от „Брексит” върху оцеляването на Обединеното кралство.
През 2014 Шотландия гласува в свой референдум за оставане в Обединеното
кралство, но националистите спечелиха почти всички шотландски мандати в общите
избори осем месеца по-късно. При преобладаващо проевропейско мнение сред
шотландците за разлика от англичаните, мнозина са на мнение, че „Брексит” ще доведе до следващ референдум за
независимост. Камерън ще бъде запомнен като министър-председателят, който
помогна за разпада на Обединеното кралство (и вероятно на ЕС).
В Съединените щати, администрацията на президента Барак
Обама започна да дава ясни сигнали, че Британия и Европа са силни само заедно.
Илюзиите за специалните отношения със Съединените щати изместващи влиянието на
Европа, са погрешни. Но народът на Британия ще прецени дали да подкрепи
„Брексит”, а един американски крак върху кантара би бил непродуктивен.
В същото време, според думите на Дъглас Аликзандър, бивш
външен министър в сянка на Лейбъристите, „след края на Втората световна война
Америка става системен оператор на международния ред, изграден на основите на
здрав, стабилен трансатлантически съюз, крепен от двата стълба на НАТО и ЕС.
Ако Британия напусне ЕС, най-близкият съюзник на Америка ще бъде
маргинализиран...и целият европейски проект рискува да се разпадне точно във
време на нови икономически трудности и заплахи за сигурността, пред които е
изправен Западът”. Затова не чудно, че Владимир Путин и Кремъл биха
приветствали „Брексит” и намесата във вътрешната политика на европейските
страни, в опит да отслабят самия ЕС.
Геополитическите последици от „Брексит” може и да не се
разкрият веднага. ЕС дори може да продължи да съществува за известно време. Но
би нанесъл вреди на европейското чувство за мисия и за привлекателността на
неговата мека сила. Осигуряването на финансова стабилност и управлението на
имиграцията може да се окажат много по-трудни задачи.
В допълнение към съживяващият се шотландски сепаратизъм,
британският обратен завой от последните години може и да стане по-остър. А в
дългосрочен план ефектите върху глобалния баланс на силите и върху либералния
международен ред – от който Британия има огромен национален интерес – биха били
отрицателни.
Когато действа като единен субект, Европа е най-голямата
икономика в света, а населението й от близо 500 млн. души е значително
по-голямо от 325-те милиона американци. Тя е също така най-големият пазар в
света, представляващ 17% от световната търговия и разпределя половината от
чуждестранната помощ в света. Континентът има и 27 университета класирани в
световния Топ 100, а креативните индустрии допринасят за около 7% от БВП.
Американският доход на глава от населението е по-голям, но що се отнася до
човешкия капитал, технологиите и износа, Европа е много по-напред.
По отношение на военните разходи Европа е втора, изпреварена
само от Съединените щати, формирайки 15% от общите световни разходи, в сравнение
с 12-те процента на Китай и 5-те процента на Русия. Разбира се, тези числа
някакси се губят, заради липсата на военен интегритет на Европа. Франция и
Британия са двата основни източника на европейски експедиционни сили.
Европейските и американските ресурси са взаимно подсилващи
се. Преките двустранни инвестиции са по-високи от тези с Азия, а
американско-европейската търговия е много по-балансирана от търговията на
Америка с Азия. На културно равнище американците и европейците споделят
ценностите на демокрацията и правата на човека много повече от всеки друг
регион в света.
Изправено пред надигащ се Китай, пред упадаща, но все още
опасна Русия и пред перспективата за продължителен хаос в Близкия изток,
тясното трансатлантическо сътрудничество
ще бъде решаващо за управлението на либералния международен ред в дългосрочен
аспект. Осъзнаването че един „Брексит”,
освен отслабването на Европа и Британия, е много вероятно да хвърли в хаос
международната система, трябва да наклони везната в посока на запазване на
статуквото.
*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на
Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в
Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето
на управлението към Световния икономически форум.
Няма коментари:
Публикуване на коментар