Няма място за младите мъже (и жени)

Паола Субачи*

През последните 20 години почти половин милион италианци на възраст между 18 и 39 години заминаха зад граница, предимно към икономически по-динамични страни от ЕС като Германия, Франция и Обединеното кралство. И това са само официалните данни. Действителните числа вероятно са много по-големи, вероятно повече от двойно. Защо младите италианци толкова силно искат да заминат?

Определено не е заради липсата на политическо представителство. От 2013 насам делът на хората по 40 годишна възраст в италианския парламент нарасна от 7% на 13%. Нещо повече, Италия днес има най-младото правителство сред напредналите икономики (само Франция е по-напред). А министър-председателят Матео Ренци, самият той на 41, е най-младият премиер на Италия изобщо.

Въпреки това младите италианци остават дълбоко неудовлетворени от състоянието на своята страна и от икономическите възможности, които тя им дава. Всъщност, въпреки обещанието на Ренци да проведе реформи целящи обновяване на икономиката и институциите на страната – платформа, с която той спечели властта през 2014 – повече от 90 хил. италианци на възраст под 40 напуснаха оттогава.

Посланието на Ренци, макар да бе изкусно изработено и оптимистично, не може да прикрие суровите икономически реалности на днешна Италия. Най-шокиращо е, че младежката безработица стигна 39% - една от най-високите в ЕС и доста над средната за блока от 20%. При 26% от хората под 30 годишна възраст без образование, без работа и без умения – второто най-високо ниво в ЕС, като зад нас е само Гърция – структурната младежка безработица ще бъде трудно да се преодолее.

Дори тези имащи работа си имат причини да не се чувстват щастливи. Според Евростат, младите хора в Италия са сред най-неудовлетворените от работата си, като мнозина от тях са убедени, че най-добрите работни места са запазени за връзкарите. Което означава, че корупцията все още представлява огромно предизвикателство за Италия. Последните двама кметове на Рим например, бяха отстранени заради злоупотреби. В Индекса за възприемане на корупцията на "Трансперънси интернешънъл" за миналата година, Италия беше класирана на 61-во място, изпреварвайки всички останали напреднали икономики.

И за да станат нещата още по-лоши, италианската икономика е в стагнация от години. Разбира се, тя остава деветата най-голяма икономика в света с доход на глава от населението приблизително 26 хил. евро и със сравнително високи общи нива на спестявания от 18% от БВП. Но от 2000 до 2015, реалният БВП се свива бавно, като доходът на глава от населението падна с 0,5%. Периодът от 2012 до 2014 беше особено труден, с дълбока и продължителна рецесия, довела до спад от 2,1% на реалния БВП и спад от 4,3% на реалния доход на глава от населението.

Без изненада, особено за много млади хора, емигрирането изглежда по-добра възможност пред безработицата  или непълната заетост у дома, където те трябва да разчитат на подкрепата на своите семейства. Разбира се, повечето се оказват с несигурна или неудовлетворяваща работа в чужбина. Но за най-опитните и най-квалифицираните, шансът за изграждане на кариера в избраното направление зад граница, е значително по-висок отколкото в Италия.

Не е изненадващо също така, че именно най-квалифицираните италианци са онези, които предпочитат да напуснат. Тази тенденция се наблюдава още от 1980-те, като докторите и изследователите не успяват да си намерят място в местните университети, със строгата си йерархия, пропити от корупция и страдащи от липса на финансиране. Оттогава насам много други професионалисти, от лекари и медицински персонал до библиотекари и софтуерни специалисти, се присъединиха към тях.

В някаква степен тези тенденции бяха обърнати от имиграцията, като имаме по трима новодошли (официално) на всеки заминал италианец. За демографския баланс в Италия  този приток на чужденци – вече над 5 млн. души или 8,3% от населението – е положително развитие. Не само защото Италия има най-застаряващото население в ЕС след Германия, с 1,5 човека над 65 на всеки човек под 15 и с ниво на раждаемост от 1,35 деца на всяка жена, което е също така едно от най-ниските в света, равно на това в Япония.

Но ограниченото предлагане на работни места за висококвалифицирани кадри в Италия, в сравнение с останалите напреднали страни от ЕС, също провокира мигрантски потоци. С 30% чуждестранни работници убедени, че са свръхквалифицирани за работата, която извършват, Италия губи своята привлекателност, особено за квалифицираните професионалисти. В резултат на това, от 2007 насам, броят имигранти пристигащи всяка година падна наполовина, докато броят на емигрантите се утрои.

Онези, които остават в Италия – италианци или чужденци – са с все по-малко умения. Почти 41% от италианското население имат едва основно образование, доста по-голям дял от останалите европейски страни (с изключение на Португалия, Малта и Испания). Нещо повече, 17% от италианското население напуска образователната система преждевременно, а едва 22% от младите хора завършват трета образователна степен.

Добрата новина е, че Италия, заедно със своите европейски партньори, вече поеха ангажимент да подобрят тези образователни резултати. Стратегията за растеж „Европа 2020” на Европейската комисия – целяща да създаде „умна, устойчива и приобщаваща икономика” – изисква страните да съкратят до 2020 делът на ранно отпадащите от училище до под 10% и да гарантират, че най-малко 40% от хората на възраст 30-34 години ще завършат някаква форма на висше образование.

Но тези цели са само едното лице на ефективната стратегия за преобразяване на италианската икономика и капацитет за привличане на топ специалисти. Италианското правителство трябва също така да изпълни обещанието си за по-нататъшно подобряване на гъвкавостта на трудовия пазар, за борба с корупцията, в това число под формата на шуробаджанащина. Предвид обаче силните насрещни ветрове забавящи световната икономика и наследството от продължителната рецесия, ще бъде трудно да се проведат реформи. Най-малкото те ще отнемат доста време. В същото време младите италианци ще продължат да опитват да градят бъдеще някъде другаде. Дори младият, способен министър-председател не е в състояние да ги убеди да останат.

*Паола Субачи е професор по икономика в Университета в Болоня, Италия и директор на програмата за изследвания на международната икономика в Chatham House.