Анти-търговска Америка

Кенет Рогоф*

Възходът на анти-търговския популизъм по време на изборната кампания в Съединените щати през 2016 предвещава опасно отдръпване от ролята им в световните дела. В името на намаляването на неравенството в Америка президентските кандидати и от двете партии пречат на желанието на стотици милиони отчайващо бедни хора в развиващия се свят да попаднат в средната класа. Ако призивите за анти-търговски политики станат трайни, те ще се окажат исторически поврат за глобалните икономически дела и са предвестник на нелеко бъдеще за американското лидерство.

Кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп предложи налагане на 45% данък върху китайския внос в Съединените щати, един план обърнат към много американци, вярващи че Китай забогатява от нечестни търговски практики. Но, въпреки изключителния си успех от последните десетилетия, Китай остава развиваща се страна, където делът от населението живеещ на прага на бедността би бил невъобразим за западните стандарти.

Съгласно новия петгодишен план на Китай, целящ да извади 55 млн. души от бедността до 2020, прагът се определя на едва 2300 юана годишно, или 354 долара. В сравнение с линия на бедност от около 12 хил. долара на човек в Съединените щати. Да, има значителни разлики в разходите за живот, които правят преките сравнения съмнителни и, да, бедността е повече социално възприятие отколкото икономическа реалност, особено в напредналите страни. Но общото усещане, че неравенството между страните влияе на неравенството в рамките на отделните страни, е надделяващо.

А китайският проблем с бедността едва ли е най-големият в света. Индия и Африка имат население приблизително равно на 1,4-те милиарда китайци и значително по-малък дял попадащ в средната класа.

Кандидатът за президент на демократите Бърни Сандърс е далеч по-интересен от „Доналд”, но неговата анти-търговска реторика е повече от опасна. Следвайки бележитите леви икономисти, Сандърс се обявява срещу предлаганото ново Транстихоокеанско партньорство, макар че то би направило далеч повече за развиващия се свят – например чрез отварянето на японския пазар за латиноамериканския износ.

Сандърс дори закова своя опонент Хилари Клинтън заради подкрепата й за по-ранните търговски сделки, като Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) от 1992. Всъщност това споразумение принуди Мексико да намали своите мита върху американските стоки далеч повечето от принудата Съединените щати да намалят вече ниските мита върху мексикански стоки. За лош късмет шумният успех на анти-търговската реторика на Сандърс и Тръмп измести Клинтън от нейната по-центристка позиция и може да има същия ефект върху много членове на Камарата и Сената. Това е рецепта за катастрофа.

ТТП си има своите недостатъци, особено прекомерната защита на правата на интелектуална собственост. Но идеята , че сделката ще бъде голям унищожител на работни места за Съединените щати е силно спорна и трябва да се направи нещо, за да се улесни продажбата на високотехнологични стоки в развиващия се свят, в това число в Китай, без страх, че тези стоки ще бъдат моментално клонирани. Неуспехът да се подпише ТТП почти сигурно ще обрече десетки милиони души в развиващия се свят на продължителна бедност.

Правилното средство за намаляване на неравенството в Съединените щати не е да се върви срещу свободната търговия, а да се приложи по-добра данъчна система, по-опростена и по-прогресивна. В идеалния случай това би било преход от подоходно облагане към прогресивно облагане на потреблението (най-простият пример е да наложи плосък данък за уязвимите групи от населението). Съединените щати също така се нуждаят отчаяно от дълбока структурна реформа на своята образователна система като се премахнат пречките пред въвеждането на технологиите и съревнованието.

Всъщност новите технологии дават възможност да се направи далеч по-лесно сдобиването с нови умения и ново оборудване на работници от всички възрасти. Онези призоваващи за преразпределение чрез трупане на по-голям бюджетен дефицит са късогледи. Предвид неблагоприятната демографска картина в напредналия свят, забавящата се производителност и увеличаващите се пенсионни задължения, е трудно да се разбере къде ще му излезе краят с извисяващите се до небесата дългове.

Разбират ли про-дефицитните прогресисти, че тежестта на която и да е бъдеща дългова криза (или мерки за финансови ограничения), заради дълг натрупан от тях в миналото, е вероятно да се стовари непропорционално върху бедните граждани и върху тези със средни доходи? Простото преразпределение на доходи чрез данъци и бюджетни плащания е много по-директно и по-въздействащо, и определено би подпомогнало увеличението на съвкупното търсене.

Всеки, който си представя Съединените щати като големия губещ от глобалното икономическо статукво, трябва сериозно да преосмисли позицията си. Нямам почти никакво съмнение, че в настоящия век, потребителски ориентираният американски начин на живот ще бъде обект на завист и подражание, а нежеланието на страната да въведе въглероден данък ще бъде разглеждано като огромен провал. При по-малко от 5% от световното население, Съединените щати имат огромен непропорционален дял  емисии на въглероден двуокис и други замърсявания, като по-голяма част от вината за това се стоварва върху средната класа в Америка.

Но идеята, че търговията подклажда неравенството е много тесногръда, а протекционистите, прикрити зад булото на разказа за моралните основания на неравенството, са дълбоко лицемерни. Колкото повече се говори за търговията, толкова повече настоящата президентска кампания ще вреди именно на нея, а не на кандидатите.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.