Мирише на хеликоптерни пари

Робърт Скиделски*

Фискалните политики се връщат на мода след години, да не кажа след десетилетия, изолация. Причината е проста: непълното възстановяване от глобалната катастрофа през 2008.

От тази гледна точка Европа е най-зле: брутният й вътрешен продукт расте трудно през последните четири години, а БВП на глава от населението все още е по-малък от този през 2007. Нещо повече, прогнозите за растеж са мрачни. През юли ЕЦБ публикува доклад, според който отрицателната дупка в производителността в еврозоната е 6% или четири процентни пункта по-висока от прогнозираната. „Едно възможно обяснение на това разкритие”, се казва в доклада на ЕЦБ, „е, че политиките целящи да стимулират съвкупното търсене (в това число фискалните и монетарните политики) ще играят още по-важна роля в микса от икономически политики”. Силни думи за една централна банка.

Фискалната политика е силно осакатена от 2010 насам, като резкият спад натовари правителствата с безпрецедентни следвоенни дефицити и стремително нарастващи съотношения на дълг спрямо БВП. Строгите икономии се превърнаха в единствената възможна политика.

Това остави монетарната политика единствения инструмент за стимулиране, който е на разположение. Централната английска банка и Федералният резерв на Съединените щати вкараха огромни суми пари в своите икономики под формата на „количествени улеснения” – масирани покупки на дългосрочни правителствени и корпоративни дългови книжа. През 2015 ЕЦБ също стартира програма за изкупуване на активи, която президентът на ЕЦБ Марио Драги обеща да продължи „докато видим устойчиво възстановяване на инфлацията”.

Количествените улеснения не се оказаха магическа формула. Макар да помогнаха за спирането на пропадането в нова Голяма депресия, всяко следващо вливане на пари имаше все по-малка полза. Обявените от ЕЦБ политики стесниха пропастта на доходността от дълговите книжа между страните от ядрото на Европа и нейната периферия. Но проучването направено от Томас Фаци от Института за ново икономическо мислене подчертава липсата на влияние на количествените улеснения върху банковото кредитиране, върху увеличението на необслужваните заеми и върху лошите данни за производителността и инфлацията. Нещо повече, количествените улеснения имаха нежелани последици върху преразпределението, понеже те предоставяха пари на онези, които вече ги притежаваха, и чиито настоящи разходи малко се влияят от получаването на още пари.

Политиците трябваше да бъдат предупредени за възможността от постигането на такъв посредствен резултат. Когато централните банки се опитват да намалят инфлацията чрез изпомпване на ликвидност извън системата, политиките им рушат фундамента на способността на търговските банки да ги връщат обратно чрез даване на заеми. В днешната дефлационна среда, се случи обратното. Опитите на централните банки да напомпват ликвидност, за да стимулират активността са подкопавани от способността на търговските банки да напомпват ликвидност в системата чрез увеличаване на резервите и отказа да дават заеми.

Това докарва на дневен ред фискалната политика. Логиката на настоящите икономически условия предполага, че правителствата би трябвало да имат предимство от ултраниските лихви при инвестирането в инфраструктурни проекти, което би могло да стимулира  търсенето и да подобри структурата на икономиката. Проблемът е климатът на очакванията. Както казва икономистът от Оксфорд Джон Мюленбауер, финансовите министерства и централните банки „набиват в съзнанието на частния сектор важността на намаляването на общия правителствен дълг като дял от БВП”.

Тази ортодоксална истина е резултат от идеята, че заемането е просто „отложено данъчно облагане”. Ако частният сектор вярва, че данъците ще се наложи да бъдат увеличени, за да се плаща за правителствените заеми, според същата гледна точка, хората ще увеличат своите спестявания, за да плащат по-високите данъци, което разрушава всеки стимулиращ ефект. Ортодоксалната истина погрешно допуска, че правителствените разходи не могат да генерират какъвто и да е допълнителен доход. Но при условие, че тя преобладава, дългово финансираната фискална политика е изключена от политиката за съживяване на икономическия растеж.

И поради тази причина анализатори и политици започнаха да предлагат идеи за неконвенционална фискална политика като допълнение на неконвенционалната монетарна политика. По-точно те предлагат разновидности на т.нар. хеликоптерни пари, следвайки забележителния мисловен експеримент на Милтън Фридман от 1969, при който „един ден хеликоптер...пуска от въздуха допълнителни 1000 долара в сметките ни”. Бившият председател на Фед Бен Бернанке, както и други, даде влиятелната си подкрепа за „хеликоптерните пари” за съживяване на спадащата икономика.

Хеликоптерните пари идват под две форми, които биха могли (и би трябвало) да бъдат пуснати заедно. Първата е да бъде предоставена директно в ръцете на потребителите покупателна способност – например като на всеки избирател или гражданин бъдат вкарани в дебитна карта по хиляда долара. Швейцарският икономист Силвио Гезели, който пръв предлага схема за „допълнителни пари” в началото на миналия век, добавя условие, което указва, че непохарченото до месец трябва да се обложи с данък, за да обезкуражи желаещите да ги скатаят.

При втората форма хеликоптерните пари биха могли да се използват за финансиране на инфраструктурни разходи. Предимството на подобно „монетарно финансиране” е, че такива разходи, макар да добавят към дефицита и да водят до постоянно нарастване на паричното предлагане, не увеличават националния дълг, понеже правителството „дължи” парите само на собствената си банка. Това би премахнало съпътстващите негативни очаквания за повишаване на данъците.

Вярно, емитирането на дълг, който никога не трябва да бъде връщан звучи твърде хубаво, за да е истина, нали? Съществува обаче очевидната опасност правителствата да станат лесна жертва на зависимостта от монетарно финансиране, за да бъдат плащани частните и публичните разходи, поради което е малко вероятно да бъде директно опитано преди икономическите условия да се влошат значително. Но политическият риск от неправенето на нищо, ако се запътим към следваща рецесия (което е доста вероятно), е по-голям. Харесва ли ни или не неконвенционалната фискална политика би трябвало да стане алтернативна политическа възможност.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.