Западът на ръба на пропастта

Йошка Фишер*

Тази и следващата година гласоподаватели във водещи западни демокрации ще направят избор, който би могъл фундаментално да промени Запада – а и света – какъвто го познаваме от десетилетия. Реално някои от тези избори вече бяха направени, като основен пример е вотът от юни в Обединеното кралство за напускане на ЕС.

В същото време Доналд Тръмп в Съединените щати и Марин льо Пен във Франция имат големи шансове да спечелят в наближаващите в страните им президентски избори. Преди година прогнозите за победа на един от двамата бяха смятани за абсурд. Днес обаче трябва да признаем, че подобен сценарий е твърде възможен.

Тектоничните плочи на западния свят започнаха да се приплъзват, а много хора все още трудно осъзнават потенциалните последици. След референдума за „Брекзит” в Обединеното кралство вече сме по-наясно.

Изборът в Обединеното кралство де факто се оказа решение срещу европейския ред на мир основан на интеграция, сътрудничество, общ пазар и правосъдие.  Резултатът се случи на фона на нарастващ вътрешен и външен натиск върху този ред. Във вътрешен план национализмът набира сила в почти всички държави членки на ЕС. Във външен план Русия вече си връща самочувствието на велика сила и се опитва да налага идеята си за „Евразийски съюз” – евфемизъм за възобновените руски претенции върху Източна Европа – като алтернатива на ЕС.

И двете сили заплашват европейските структури на мира и блокът ще бъде отслабен още повече без Обединеното кралство, нейният традиционен гарант за стабилност. ЕС е жизненоважен елемент от западноеверопейската интеграция, затова отслабването му може да доведе до европейска преориентация на Изток.

Този резултат би бил много по-вероятен, ако американците изберат Тръмп, който открито се възхищава на руския президент Владимир Путин и би приел руската великодържавна политика за сметка на европейските и трансатлантическите връзки. Такъв епизод в стил Ялта 2.0 би могъл да разпали отново анти-американизма в Европа и да увеличи геополитическите щети понесени от Запада.

По същият начин, една победа на крайнодесният националист Льо Пен следващата пролет би било сигнал за отхвърлянето на Европа от страна на Франция. Предвид френската роля като един от жизненоважните стълбове на ЕС (заедно с Германия), изборът на Льо Пен най-вероятно ще означава и край на самия ЕС.

Ако Обединеното кралство и Съединените щати се обърнат към неоизолационизма, а Франция отхвърли Европа за сметка на национализма, западният свят ще стане неузнаваем. Той вече няма да бъде бастион на стабилността, а Европа без съмнение ще потъне в хаос.

При този сценарий мнозина биха погледнали към Германия, най-голямата икономика в Европа. Но, макар че Германия би платила най-високата икономическа и политическа цена, ако ЕС се разпадне – интересите и просто са силно взаимнопреплетени с тези на ЕС – никой не би се радвал на германска ренационализация. Всички ние знаем колко разрушения и бедствия могат да бъдат причинени на континента.

Геополитически Германия би била запратена в миманса. Докато Франция е отчетливо западна, атлантическа и средиземноморска страна, Германия, исторически, се колебае между Изтока и Запада. Всъщност, тази динамика е отдавнашен съставен елемент от Германския райх. Дилемата „Изток или Запад” не е окончателно разрешена до пълното поражение на Германия през 1945. Следвайки общото течение във Федералната република през 1949, германският канцлер Конрад Аденауер избира Запада.

Аденауер е пряк свидетел на пълния обхват на германската трагедия – включваща две световни войни и разпада на Ваймарската република – и той решава, че обвързването на младата Федерална република със Запада е по-важно от обединението на Германия. За него Германия е трябвало да изостави позицията си на „страна буфер”, и изолацията си, като безвъзвратно я приобщи към Западната система за сигурност и икономически институции.

Следвоенното френско-германско сближаване и европейска интеграция във вида на ЕС е необходим елемент от германската ориентация на Запад. Без тях Германия би се върнала в стратегическата ничия земя, което би изложило на опасност Европа, да разпали опасни илюзии в Русия и да принуди самата Германия да се изправи пред неуправляеми заплахи срещу континента.

Германската геополитическа ориентация ще бъде централна тема  на предстоящите следващата година общи избори. Ако собствената партия на германският канцлер Ангела Меркел ХДС я пропъди заради бежанската й политика, партията ще се придвижи в дясно, в опит да  си върне гласподавателите, които загуби за сметка на анти-имигрантската, популистка партия „Алтернатива за Германия” (АГ).

Но всяко действие от страна на ХДС за сближаване с „Алтернатива за Германия” или за потвърждаване на тезите й, би означавало неприятности. АГ представлява германските крайнодесни националисти (и по-лошо), които искат завръщане на позицията на страната като буфер и изковаването на по-близки отношения с Русия. Сътрудничеството между ХДС и АГ е измяна към наследството на Аденауер и би било равносилно на край на „Бонската република”.

В същото време съществува подобна опасност от другата страна на пътеката, понеже каквато и да е бъдеща коалиция ХДС-АГ ще се наложи да разчита на „Ди линке” (лявата партия), в която някои от водещи членове в действителност искат същите неща като АГ: по-близки отношения с Русия и хлабава или никаква интеграция със Запада.

Хората се надяват, че ще избегнем такова трагично бъдеще и че Меркел ще задържи поста си и след 2017. Бъдещето на Германия, Европа и Запада може и да се окаже зависимо от това.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.