Китайската СПТ заблуда

Бари Айхенгрийн*

В началото на октомври китайската валута, реминби, беше добавена към кошницата от валути, които образуват специалните права на тираж (СПТ) на МВФ. Преди  СПТ се определяше като усреднена тежест на долара, еврото, британския паунд и японската йена. Сега, след като реминбито беше добавено, тя може да претендира да е една от едва петте наистина глобални валути.

Трябва ли това да ни безпокои? Китайците със сигурност да. В Пекин, където бях в края на миналата седмица, присъединяването към клуба на избраните на СПТ беше тема, по която всички искаха да говорят. (Ок, в интерес на истината, искаха също така да си приказваме за Доналд Тръмп.)

Добавянето на реминби към кошницата от валути на СПТ беше повод за национална гордост. Това символизира възхода на Китай като глобална сила. А това оправдава правителствените усилия да стимулират употребата на реминби в презграничните разплащания, освобождавайки Китай и останалата част от света от свръхзависимостта от долара.

Но истината е, че добавянето на реминби към кошницата на СПТ има малко практическо значение. СПТ не е валута, те са просто единица, чрез която МВФ докладва своите финансови сметки. Твърде малко от международните облигации са деноминирани в СПТ, понеже банките и фирмите не намират тази възможност за привлекателна.  Основният орган издаващ дългови книжа в СПТ е сестринската организация на МВФ, Световната банка (Фондът сам по себе си не е упълномощен да издава дългови книжа).

Единствените практически ползи от добавянето на реминби към кошницата на СПТ е, че сега тя става валута, която страните могат да ползват, заедно с другите четири съставни валути на СПТ, когато теглят заеми от МВФ. Само времето ще покаже колко от страните ще се възползват от тази възможност.

Китайското желание реминби да бъде добавен към кошницата на СПТ трябва да бъде разглеждано в по-широк контекст. Това е само една от стъпките за стимулиране на употребата на реминби в международните разплащания.

Този дневен ред включва предоговаряне на споразумения за валутни сделки, днес повече от двадесет и четири, между Китайската народна банка (КНБ) и чуждестранните централни банки. Той също така включва промени на китайските финансови институции, които да обезпечават клирингови и сетълмент  услуги за разплащания в реминби във всеки водещ финансов център (през септември например, КНБ беше избрана за официална клирингова банка за Ню Йорк). А чуждестранните обекти ще бъдат оторизирани да издават книжа деноминирани в реминби в самия Китай. Към средата на август Полша стана първото европейско правителство, което го направи.

Но истината, отново, е, че тези стъпки са по-скоро символични, отколкото съдържателни. Сделките с реминби на КНБ са много рядко използвани. Определените за клирингови банки не се занимават точно с бизнес. Офшорните банкови депозити в реминби падат. Делът на китайската  търговия със стоки плащани в реминби спада от средата на 2015 насам. А и няма никакви сигнали, че след като полското правителство е поело риска, скоро ще го последват и други правителства.

Грешката, ако  си позволим да перефразираме Шекспир, не е някъде в звездите, а в собствените финансови пазари на Китай. От средата на 2015 стоковите пазари на страната са като влакче на ужасите. Всяка международна организация си глътна горчивия хап, от МВФ до Банката за международни разплащания (БМР), бяха предупредени за проблемите на корпоративния дългов пазар в Китай. И ако неплатежоспособността върху заемите на корпорациите е широкоразпространена, както предричат тези организации, последиците за банките биха били ужасяващи.

Проблемът е сгрешената тактика на китайското правителство. Правителството и КНБ вярват, че разхлабването на капиталовия контрол и  позволяването на финансовия капитал да тече по-свободно към и от страната, ще принуди участниците на финансовия пазар да играят тяхната игра. Компаниите ще трябва да подобрят своите счетоводни стандарти, а банките своите практики на рисково управление на активи, за да се справят с ускорената стъпка на финансовите разплащания. Резултатът би бил по-ликвидни и стабилни финансови пазари, като по този начин правят реминбито по-привлекателно от счетоводна гледна точка, т.е. за плащания, и ще добавят стойност както за местните, така и за чужденците.

За съжаление, предполагането на някакъв резултат, не го прави реалност. Ако китайските банки и фирми се бавят с приспособяването, либерализацията на международните капиталови потоци ще доведе само до повече колебания, до по-малко офшорни депозити и до по-слабо доверие в реминбито като възможност на стокови разплащания – точно както се случи наскоро.

Сега китайските политици трябва да върнат обратно коня пред каруцата. Най-важната стъпка, която могат да направят, за да ускорят интернационализацията на реминбито, е да укрепят вътрешните финансови пазари, да модернизират регулациите и да опростят изпълнението на договорите. Ако Китай иска да превърне реминбито в първокласна глобална валута, трябва да обръща по-малко внимание на търговията с реминби в Ню Йорк и тежестта на валутата в СПТ кошницата, и повече внимание за развитието на задълбочени, ликвидни и стабилни финансови пазари у дома.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.