Незабавна европейска отбранителна интеграция

Хавиер Солана*

По време на последната среща на върха на ЕС в Братислава, първата без присъствието на британци, бяха направени няколко предложения за подобряване на европейската сигурност. Макар някои участници да имаха различно мнение, дискусиите за подобряването на европейската сигурност бяха интелигентни и необходими: след период на парализа и съмнение за оцеляването на европейския проект, ЕС трябва да се изправи срещу проблемите за сигурността си и да предложи обединителни инициативи.

Европейските граждани все повече смятат сигурността за въпрос с голям приоритет и искат ЕС да покаже по-силно лидерство. Приятелите и съюзниците на ЕС също очакват подобрение на европейската сигурност.

За да се предложи на гражданите на ЕС сигурност в рамките на границите на Съюза се изисква повече стабилност зад граница. Скорошните събития показаха ясно това: бежанската криза разстроила ЕС, например, би могла да бъде по-лесна за управление, ако ситуацията в Сирия беше различна.

Понеже сигурността у дома и зад граница е толкова взаимосвързана, ЕС не трябва да разделя своите политики – идея, която е добре развита в предложената нова „Глобална стратегия” за Съюза, представена наскоро от Върховния представител за външна политика Федерика Могерини.

Традиционно националните държави се защитават от външни заплахи чрез военни средства, като управляват вътрешните си дела на базата на пакет от закони създадени за защита на правата на техните граждани. Днес военната готовност все още е необходима за защита срещу външни заплахи, но вече не е достатъчна. Липсва гражданската гледна точка.

Всички активи нужни за постигане на сигурност трябва да се приспособят към реалността на днешните заплахи и конфликти. Това означава, че военният капаците на ЕС не може да бъде изграден в изолация, а трябва да работи рамо до рамо със своя граждански потенциал (полицейски служби, разузнавателни агенции, съдилища и дори неправителствени организации).

Капацитетът за смесен гражданско-военен отговор на кризи трябва да стане неразделна част от политиките на ЕС, както и на държавите членки. ЕС вече предприе действия, които комбинират военните и гражданските способности. Но трябва да сме наясно, че е необходимо много повече за подобряване на ефикасността на тези действия. Всъщност, Лисабонският договор на ЕС включва множество мерки в тази посока, но повечето все още не са приложени.

Една от причините за това е затрудненията причинени от икономическите проблеми на ЕС след 2008. Но сега тежестта на бежанския проблем налага хуманитарните проблеми и проблемите на сигурността да бъдат опаковани е една паневропейска рамка.

Разделянето на вътрешния от външния капацитет на държавите членки на ЕС вече просто не е работеща формула. За щастие, голяма част от капацитета на държавите членки във вътрешните им политики е на разположение за отбранителните им инициативи.

Например, става все по-ясно, че увеличаването на разузнавателното сътрудничество е от съществено значение. Ако ЕС иска да разшири обхвата на своите отбранителни политики, той ще има нужда от повече ресурси. Но преди всичко съществуващия капацитет трябва да бъде използван по-добре и при повече сътрудничество.

Но такова сътрудничество изисква стратегическо командване на всички свързани със сигурността операции на ЕС, вместо настоящия модел на оперативни центрове изграждани според случая. Нещо повече, за постигне на стратегическа автономия ЕС се нуждае от конкурентна европейска отбранителна индустрия, със значително увеличени инвестиции в разработки и развитие на отбранителни технологии като част от общите усилия.

Планът за развитие на Европейската агенция за отбранителни способности е детайлно разработен и са включени всички тези изисквания. Осъществяването на този план ще позволи оптимална употреба на съществуващите ресурси на страните членки – като по този начин се осигури изгодна икономическа синергия – както и точно установяване на допълнителните ресурси необходими за постигането на целите ни.

Правната рамка за механизма за постоянно, структурирано сътрудничество в областта на сигурността вече съществува, утвърдена в Договора от Лисабон. Договорните клаузи позволяват желанието на държавите от ЕС за подсилване на военното им сътрудничество и бързо разгръщане на съвместни мисии зад граница. Постигането на този механизъм беше част от последните дискусии на Европейския съвет и както изглежда ще бъде най-верният път за задълбочаване на отбранителната интеграция. А ЕС, в който сигурността и отбраната са основни стълбове, би увеличил значително глобалната тежест на Европа.

Някои все още са на мнение, че по-дълбоката отбранителна интеграция може да отслаби други институции, като НАТО, към които страните членки на ЕС принадлежат. Но истината е, че европейската способност да осигури ефективен колективен отговор на кризи, би била добре дошла за НАТО (която ще има повече ресурси на разположение) и ООН.  Интегрирането на отбраната на ЕС ще постигне нещо повече, то би подпомогнало операциите на НАТО, затова групи страни от ЕС, ангажирани с постоянно сътрудничество, биха могли например да участват в Северноатлантическия съвет, управляващият орган на НАТО, като отделна единица.

ЕС е очертан не само като защитник на своите граждани, но и като деец извън своите граници. Отвъд факта, че тези действия са ръководени от международното право, ЕС трябва да насърчи глобалния дебат за недостатъчната прецизност на международните норми пред лицето на днешните нови конфликти.

Дори в ерата на широкоразпространен евроскептицизъм, европейските граждани искат по-решителен подход от страна на ЕС към политиките на сигурността и външните отношения, което е необходимо, полезно и е част от задълженията ни. ЕС преди всичко ще бъде оценяван по действията си, а мирът и сигурността са сред публичните блага, които сме длъжни да осигурим, както в границите си, така и отвъд тях.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.