Майкъл Спенс*
Няма съмнение, че възстановяването от глобалната рецесия
започнала с финансовата криза от 2008, се оказа необикновено продължително и
анемично. Някои все още очакват отскачане на растежа. Но осем години след
избухването на кризата това, което глобалната икономика преживява започва да
изглежда по-скоро като равновесие на ниския растеж, а не като забавено
възстановяване. Защо се случва точно това и може ли нещо да направим, за да го променим?
Възможното ни обяснение за „новото нормално”, което привлече
много внимание, е спадът в ръста на производителността. Но въпреки значителните
данни и анализи, ролята на производителността за настоящата слабост е трудно да
бъде определена – и всъщност не е толкова централна, колкото мнозина си мислят.
Разбира се, забавящият се растеж на производителността не е
добре за дългосрочното икономическо представяне и може би ще е сред силите
спиращи Съединените щати в стремежа им към „пълна” заетост. Но в по-голямата
част от света други фактори – а именно недостатъчното съвкупно търсене и
значителната дупка в производтелността, кореняща се в съществуващия
свръхкапацитет и недоизползваните активи (в това число и хора) – са по-важни.
В еврозоната, например, съвкупното търсене в много от
страните членки е в застой, наред с други неща, заради огромните германски
излишъци по текущата сметка, които възлизат на 8,5% от БВП през 2015. При
по-високо съвкупно търсене и по-ефективно използване на съществуващия човешки
капитал и други ресурси, икономиките биха могли да постигнат значителен ръст на
средносрочния растеж, дори и без повишаване на производителността.
Това не означава, че трябва да пренебрегваме
предизвикателствата пред производителността. Но истината е, че производителността
точно сега не е принципен икономически проблем.
Преодоляването на най-неотложните проблеми пред световната
икономика ще изисква действия на множество играчи – не само централните банки.
Все пак, поне досега, монетарните власти поеха голяма част от тежестта по
отговора на кризата. Първо, те се намесиха, за да предотвратят срива на
финансовата система, а по-късно, за да спрат кризата с правителствените дългове
и в банковата система в Европа. След това те продължиха да сдържат лихвите и
кривата на доходността, вдигайки цените на активите, което подсили търсенето
чрез ефекта на благосъстоянието.
Но този подход, въпреки че е за добро, изчерпа потенциала
си. Ултраниски и дори негативни – лихвите не успяха да възстановят съвкупното
търсене или да стимулират инвестициите. А посредническия канал на валутните
курсове не е способен да направи кой знае колко, понеже не може да увеличи
съвкупното търсене, той просто размества търсенето между търговските сектори на
страните. Инфлацията би могла да бъде от полза, но дори най-експанзионистичните
монетарни мерки едва успяват да вдигнат инфлацията до поставените цели и Япония
е пример в това отношение. Една от причините за това е недостатъчното съвкупно
търсене.
От монетарната политика сама по себе си никога не би трябвало
да очакваме да придвижва икономики по траектория на устойчиво по-висок растеж.
И фактът е, че не го правят: монетарната политика се прокарва за печелене на
време за домакинствата, финансовия сектор, правителствата, за да могат да
оправят балансите си и да разбият стимулиращите растежа политики.
За нещастие, правителствата не стигат достатъчно далеч в
търсенето на нови фискални и структурни отговори. Една от причините е, че
фискалните власти в много страни – по-специално в Япония и някои части от
Европа – са притиснати от високите нива на националните дългове. Освен това, в
среда на ниски лихви, те не могат да оцелеят с тази дългова тежест.
За силно задлъжнелите правителства ниските лихви са
жизненоважни за запазването на устойчивостта на дълговите нива и разхлабване на
натиска за дългово преструктуриране и рекапитализиране на банките. Изместването
към равновесието на високата доходност по правителствените дългове би направило
невъзможно постигането на фискален баланс. В еврозоната ангажиментите на ЕЦБ,
поети официално през 2012, за предпазване от достигането на дълговете до
неустойчиви нива, е политическо изискване за фискални ограничения.
Има освен това и политическа мотивация в играта. Политиците
просто предпочитат да прехвърлят отговорността върху монетарната политика и да
избегнат прокарването на трудни или непопулярни политики – в това число
структурни реформи, дългово преструктуриране и рекапитализация на банки –
целящи да стимулират пазарния достъп и гъвкавост, дори това да означава
подкопаване на средносрочния растеж.
Резултатът е, че икономиките са заседнали в т.нар.
„равновесие на Наш”, при което нито един от участниците не печели от
едностранни действия. Ако централните
банки се опитат да се откажат от политиките си на агресивно приспособяване без
допълнителни действия за преструктуриране на дълга или възстановяване на
търсенето, растежа и инвестициите, растежът ще пострада – както и
жизнеспособността на банките или дори тяхната независимост.
Но те са длъжни да се откажат, понеже експанзионистичните
монетарни политики достигнаха точка, от която нататък те по-скоро биха
навредили, отколкото да подобрят нещо. Като ограничават възвращаемостта на
спестителите и държателите на активи за продължителен период, ниските лихви
провокират обезумяло търсене на доходност.
Това приема две форми. Едната е покачване на задлъжнялостта,
която се увеличи глобално до около 70 трлн. долара от 2008 насам, основно (но
не напълно) заради Китай. Другата е летливостта на капиталовите потоци, което
кара политическите технолози в някои
страни да прокарват собствени монетарни улеснения или да налагат капиталов
контрол, за да предотвратят вредите за растежа в търговския сектор.
Дошло е времето политическите лидери да покажат повече
смелост при провеждането на структурни реформи и реформи в социалната
сигурност, които могат да попречат на растежа за известно време, но ще
стабилизират фискалните позиции на страните им. Обобщено казано, фискалните
власти трябва да свършат много повече работа по сътрудничеството със своите
монетарни конкуренти, във вътрешен и международен план.
Подобно действие вероятно трябва да почака, докато
политическите последици от ниския растеж, голямото неравенство, недоверието в
международната търговия и инвестициите, и загубата на независимостта на
централните банки станат твърде големи, за да бъдат прескочени. Това вероятно
няма да се случи скоро. Но, предвид възхода на популистките лидери,
възползващите се от тези враждебни тенденции, за да печелят подкрепа, може и да
не е чак толкова далеч.
В този смисъл, популизмът може да се окаже печеливш, като
предизвика разклатеното статукво. Но остава рискът, особено ако популистките
лидери си осигурят достатъчна подкрепа, да прокарат политики водещи до по-големи
беди.
*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика,
професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за
външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към
Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към
Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на
независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006
и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар