Глобалната икономика навлезе в неизследвана, опасна територия

Лорънс Самърс*

Когато финансовите министри от целия свят и управителите на централните банки се събраха заедно във Вашингтон миналата седмица за своето годишно глобално финансово събитие, настроението бе мрачно. Призракът на дълготрайната стагнация и слабият икономически растеж от една страна, и надигащият се популизъм и глобален разпад от друга, доведоха до широкоразпространени страхове. За разлика от днес, през 2008 (когато преобладаваше страхът от кризата след колапса на Лемън брадърс) или 2011 и 2012 (когато възможността от срив на системата на еврото привличаше вниманието), нямаше надвиснала криза. Вместо това, всепроникващата тревога бе, че традиционните идеи и лидери са изгубили влиянието си и глобалната икономика навлиза в неизследвана и опасна територия.

Прогнозите за растежа на МВФ изнесени точно преди срещата отново бяха ревизирани надолу. Макар рецесията да не заплашва който и да е от големите региони, растежът се очаква да е опасно близо до замръзване. По-лошото е това, че централните банки са останали с твърде малко гориво в резервоарите. Рецесиите идват на периоди и непредсказуемо. Удържането им изисква орязване на лихвите поне с 5 процентни пункта. Никъде в индустриализирания свят централните банки не са направили подобни стъпки, дори и при отчитането на ефектите от неконвенционални политики като количествените улеснения. Пазарните очаквания предполагат, че е малко вероятно да бъде спечелено още време.

След седем години на постоянен свръхоптимизъм за икономическите перспективи, има нарастващо усещане, че предизвикателствата пред растежа не са толкова заради забавените ефекти от кризата, а са по-скоро структурни промени в глобалната икономика, които допринасят за задълбочаване на кризата и на последващите я проблеми. Има все повече поводи да се съмняваме, че индустриализирания свят може едновременно да се радва на лихви подкрепящи спестителите, на финансова стабилност и задоволителен растеж. Спестяванията станаха прекалено големи, новите инвестиции недостатъчно, а стагнацията продължителна, вместо кратка.

Едва ли би било голяма изненада, че когато икономическият растеж пада рязко година след година и когато облагодетелстваните са малък дял от нищожен дял от населението, избирателите стават раздразнителни. Връщайки се назад към политическите рани от 1968, когато хората в много страни излизат на улиците, става ясно, че зад това стои нещо повече от проблема с участието на Съединените щати във Виетнамската война. По същия начин – с „Брекзит”, възходът на Доналд Тръмп и Бърни Сандърс и завръщането на почитта към Мао в Китай – е трудно да избегнем извода, че светът е свидетел на ренесанса на популисткия авторитаризъм.

Тези развития взаимно се подсилват. Слабите икономики популяризират гневните политици, което увеличава несигурността и отслабва още повече икономиките като цикълът започва отначало. Обществата губят доверието си както в компетентността на политическите лидери, така и в ангажимента им да служат на националните интереси, а не на интересите на глобалния елит. Част от старите икономически лидери в публичния и частния сектор са намерили своя път през мъчителния цикъл – започвайки с отричане, минавайки през гнева и стигайки до пазарене и накрая до приемане на новите реалности.

Не е разумно обаче да пренебрегваме обществените настроения. Нито пък, както 60-годишния политически цикъл в Латинска Америка показва, икономическият национализъм в своята твърда форма е жизнеспособна икономическа стратегия. По-скоро предизвикателството за международната общност и лидерите на отделните нации е да намерят път, в който международното сътрудничество е подкрепяно и засилвано, и вместо да се съсредоточава върху въпроси засягащи морала и глобалните елити, да се фокусира върху приоритетите на широката средна класа.

По-конкретно, това означава отхвърляне на икономиката на строгите ограничения и избор на икономиката на инвестициите. Във време, в което пазарите показват, че анемичната, а не прекомерната инфлация ще бъде проблем на следващото поколение, централните банкери трябва да възприемат стимулирането на търсенето като първостепенна цел и да си сътрудничат с правителствата.

Увеличаването на инфраструктурните инвестиции в публичния и частния сектор би трябвало да бъде най-пръв приоритет за фискалната политика. Във вътрешен план това означава да разберем, че такъв курс ще има ползи за бюджета, понеже икономиката се разширява и пасивите намаляват, а с това и бюджетните разходи. В глобален план това означава да разберем, че увеличените разходи за инфраструктурно финансиране предлагат перспективи за повече инвестиционно търсене и по-добра доходност за спестителите от средната класа.

А фокусът върху международното икономическо сътрудничество най-общо трябва да бъде преместен от възможностите за предоставяне на капитал към подобрени възможности за работещите. Постигането на тази цел ще изисква значително увеличаване на сътрудничеството за решаване на проблема с тъмните страни на капиталовата мобилност – прането на пари, регулаторните ограничения и избягването и укриването на данъци.

Това са само няколко идеи. Но общата насока на мислене е ясна. Няколко дребни стъпки е необходимо да направи следващия президент, за да възстанови доверието в глобалната икономика.

*Лорънс Самърс е професор в и последния президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.