Капанът на китайския валутен курс

Бари Айхенгрийн*

От месеци насам китайската валутна политика мъти глобалните финансови пазари. По-точно неяснотата на тази политика размътва пазарите. Китайските власти направиха малко, за да обяснят своите намерения, потвърждавайки убеждението, че не знаят какво правят.

Но да се критикува китайската политика е много по-лесно отколкото да се даде конструктивно предложение. Истината е, че китайското правителство няма полезен ход. Без съмнение, страната би била по-добре при един гъвкав валутен курс, който да премахне възможността за еднопосочни залози на спекулантите и да действа като икономически амортисьор. Но литературата по въпроса за „стратегическото маневриране” – или как да заменим фиксирания курс с по-гъвкав такъв – е пределно ясна, че моментът, в който Китай можеше да премине плавно през този преход  е изпуснат.

Страните могат да се откажат от фиксирания курс плавно само когато има доверие в икономиката, поддържащо вярата, че един по-гъвкав курс може да укрепи валутата, а не да я отслаби. Това някога може и да е било валидно за Китай, но не е валидно с днешна дата.

Това поставя китайските политици в положението на ирландски турист, който пита за посоката за Дъблин и му е отговорено така: „Добре сър, ако бях на ваше място нямаше да тръгна оттук”. Каква тогава е най-малко лошата възможност на Китай? Властите могат да продължат със своята валутна стратегия на обвързване на юана с кошница от чужди валути и да продължат плановете си за преструктуриране и ребалансиране на икономиката. Но да убедиш скептичните наблюдатели, че са обвързани с тази стратегия ще отнеме време, предвид скорошните грешки. В същото време инвеститорите ще залагат срещу тях.

Те вече са го сторили. Бягството на капитали достигна до 100 млрд. долара месечно. Простата аритметика показва, че с 3 трлн. долара валутни резерви, властите могат да удържат не повече от няколко години. Но бягството на капитали може да нарасне драматично в края на процеса. Двугодишният прозорец в този случай е илюзия.

Алтернативата е юанът да бъде оставен да се движи в по-широки граници. Китайската народна банка може да позволи той да се обезцени спрямо кошницата от валути, да кажем с 1% на месец, за да засили конкурентността на китайския износ и успокои тревогите, че валутата е надценена.

Но предвид слабото глобално търсене, този вид умерено обезценяване не може да постигне стимулиране на износа и подкрепа на икономическия растеж. Нещо повече, ако юанът продължи да губи по 1% от стойността си всеки месец, бягството на капитали ще продължи да се ускорява.

Третата възможност е еднократно обезценяване, да кажем с 25%. Това би повишило конкурентните предимства в износа с един замах. Обезценяването на валутата до точка, до която да е значително подценена, подкрепя аргумента, а инвеститорите ще очакват тя да се възстанови.Тогава капиталите ще заприиждат, а няма да изтичат.

Това, разбира се, предполага, че всеки купува с идеята, че едно обезценяване няма да бъде последвано от друго. То предполага, че инвеститорите трябва да са спокойни за обещанието на властите да не предприемат мега обезценяване. Но пренебрегва факта, че китайските предприятия, вече изпаднали в ужасни затруднения, имат дългове за повече от 1 трлн. долара в чуждестранна валута, които стават все по-трудни за обслужване. А това минимизира ужасяващото икономическо влияние на едно мега обезценяване върху страните, с които Китай се конкурира.

Чрез процес на изключване единствената възможност, която остава е затягане на капиталовия контрол. Стриктният контрол може да предпази местните и чужденците от размяната на юани за чужда валута на черния пазар и прехвърляне на постъпленията зад граница.

Защитени от тази финансова „Велика стена”, властите могат да оставят валутният курс да се движи по-свободно и да му позволят да се обезценява постепенно без да предизвиква отлив на капитали. Те биха спечелили времето нужно за предприемането на реформи възвръщащи доверието.

Властите биха могли да ограничат осигуряването на ликвидност за предприятията трупащи загуби, принуждавайки фирмите да махнат излишния производствен капацитет. Биха могли също така да преструктурират проблематичните дългове. Да рекапитализират банките, които ще пострадат финансово от тези реформи. Биха могли и да поправят пострадалата им репутация.

Неколцина наблюдатели, като оглавяващия Японската централна банка Харухико Курода, предложиха Китай да помисли за затягане на контрола. Но повечето икономисти не са склонни да мислят върху тази възможност. Капиталовият контрол може да подкопае усилията на Китай да направи юана международно конвертируем и би затруднил МВФ, който наскоро включи валутата в кошницата с четирите основни валути, заздравявайки своята единица – СПТ (специалните права на тираж).

Най-силното възражение е, че налагането отново на контрол би насочило натиска към реформите. Освободени от натиска на международните капиталови пазари, китайските власти биха отстъпили пред  държавно-контролираните предприятия и местните власти, които биха предпочели да продължи лесният достъп до финансиране и да виждат банките как погасяват техните заеми.

Рискът от връщане назад е реален. Ако се осъществи, времето отделено за капиталовия контрол ще бъде пропиляно. Проблемът в този случай би се прехвърлил, до известна степен, от криза с валутния курс към срив в растежа. Успокоителното за Китай – а и за света – е, че китайските власти разбират, че кризата е чудесна възможност.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.