В търсене на стратегии за растеж

Майкъл Спенс*

През 2008 година Комисията за растеж и развитие, която имах честта да председателствам, излезе с доклад надграждащ нашето познание за моделите за устойчив растеж. Тогава, както и сега, е ясно едно нещо: политиките, които затвърждават десетилетните периоди на висок растеж, структурни трансформации, повишаващата се заетост и доходи, и драматично намаляване на бедността, са взаимно поддържащи се. Силата на всяка от тях идва от силата на другите. Те са съставки на рецепта, от която се получава нещо добро – и както е при всички рецепти, липсата на една съставка може сериозно да се отрази на крайния резултат.

За да разберем слабостта, неадекватността и крехкостта на моделите на растеж наблюдавани днес в много страни и в глобалната икономика като цяло, трябва да сравним това, което наистина се случва с това, как сравнително всеобхватните стратегии за растеж трябва да изглеждат. Разбира се, съществуват много политики поддържащи устойчиво висок растеж и с някои изключения те имат своите специфики във всяка страна. Но някои ключови съставки са общи за всички познати успешни случаи.

Първата е високите нива на публични и частни инвестиции. В успешните развиващи се страни инвестициите са в размер на или около 30% от БВП. В публичния сектор (инфраструктура, човешки капитал и икономическо знание и технологична база) тези инвестиции са в рамките на 5-7% от цялото. Инвестициите в публичния и частния сектор са взаимно допълващи се. Първите помагат за увеличаването на възвращаемостта при вторите, а оттук и за тяхното увеличаване.

Частните вътрешни и чужди инвестиции се влияят от множество други фактори, които измерват рисковете и възвращаемостта. Това включва уменията на работната сила, гарантирането на правата на собственост и свързаните с тях правоприлагащи институции, улесненията за правене на бизнес (например стъпките и времето нужни за започване на бизнес, както и липсата на спънки при производството и на пазара (на труд, на капитали и суровини)).

Инвестиционният климат се повлиява позитивно преди всичко от стабилността – компетентно и внимателно макроикономическо управление, и политическа ефективност и последователност. Обратното, несигурността за растежа или обвързването с един несъгласуван реформаторски дневен ред, ще има негативно влияние върху инвестициите.

Втората важна съставка на стратегиите за устойчив растеж е, че финансирането на тези сравнително високи нива на инвестиции идва от вътрешните спестявания. Разчитането само на външни спестявания (като резултат от устойчиво високия дефицит по текущата сметка) би свършило зле – с дългова криза и огромни проблеми с растежа.

Отвореността към глобалната икономика с фокус към търговията и инвестициите е от съществено значение. Преките чуждестранни инвестиции например са основен канал за прехвърляне и адаптиране на натрупаните наличности от глобални технологии и ноу-хау. А конкурентоспособността на износа нараства, когато инвестициите се изливат в изграждане на връзки по глобалните вериги за доставки.

Капиталовата сметка е по-сложен проблем. Общо взето успешните развиващи се икономики я използват за предотвратяване на големи колебания, в това число колебания предизвикани от външни шокове или дисбаланси, и от прекалено разчитане на външно финансиране. В допълнение повечето успешни страни управляват валутните си курсове, за да ги удържат на една линия с ръста на производителността, използвайки комбинация от капиталов контрол, монетарна политика и от натрупване или използване на резерви. Надценените и обезценени валути имат различни негативни ефекти, макар продължителното надценяване да е по-проблемно за стабилността и растежа.

Накрая, приобщаването също е ключов компонент от успешните стратегии за развитие. Моделите за растеж, които систематично изключват подгрупи, основани на загубата на политическо и социално единство, в края на краищата губят подкрепа за стратегията. Обратното, подоходното неравенство, което не е толкова крайно и не е заради корупцията или привилегирования достъп до пазарите, е разбираемо и приемливо. Осигуряването на висококачествени основни услуги като образование и здравеопазване се разглежда като фундамент на равенството на възможностите и междугенерационната мобилност.

При тези условия всеки може да оцени настоящите модели за растеж в глобалната икономика и техните отделни части.

За незапознатите инвестициите в публичния сектор са много под нивата нужни за възстановяване и укрепване на растежа, което отчасти се дължи на фискалните ограничения в свръхзадлъжнелите държави. За да се избегне неплатежоспособност нормалният начин за намаляване на планината от правителствен дълг е да има номинален растеж. Но политиките насочени към растеж ги няма, макар да се знае до какво могат да доведат монетарните политики, а инфлацията е доста под целената. А огромните запаси от спестявания в гаранционните фондове, пенсионните фондове и застрахователните компании все още не могат да се разгърнат в публичния сектор, вероятно защото са блокирани в посредническите канали свързани с риск и стимули.

Инвестициите в частния сектор (в материални и нематериални активи) също са под нивата нужни за устойчив растеж (макар да има обратни тенденции в някои технологични сектори с висок растеж). Допълнителните фактори включват недостигът на съвкупно търсене, високите нива на несигурност за политиките и регулациите, и нарастващо съмнение за ключовите двигатели на глобалния растеж като Китай. В допълнение, същата тази икономика забави данъчните реформи, а политически причинената структурна скованост в производството и посредническите пазари ще имат неблагоприятен ефект.

С уважение към приобщаването, но повечето ценни анализи напоследък се фокусират върху технологично задвижваните промени в икономическата структура и пазарите на труда като търсене, и глобализацията, която остави образованието и уменията на заден план, забавяйки процесите на предлагане. Поляризацията на работни места и множеството примери на подоходно неравенство, са отчасти резултат от въздействието на тези сили, с обратен ефект върху крайното търсене и, много по-важно, върху ресурсите, които отделните индивиди и семействата трябва да инвестират в развитие на собствения си човешки капитал.

Накратко, една разумна, всеобхватна стратегия за възстановяване на растежа на ниво отделни страни и глобално би включвала мерки за вдигане и махане на пречките пред публичните и частните инвестиции, които допринасят за съвкупното търсене. Тя би включвала също така серия от реформи за увеличаване на стимулите за частни инвестиции. И би трябвало да включва приобщаващ дневен ред насочен към структурното неравновесие в пазарите на труда и потенциално разрушителното подоходно неравенство. На този етап, с няколко изключения, подобна всеобхватна стратегия за растеж липсва.

Ако тези стратегии бяха не просто изготвени, но и синхронизирани между големите икономики, всеки можеше да се облагодетелства от международното им разпространение чрез търговията – една ясно изразена роля на Г-20. При липсата на подобен подход, всеки може да предвиди продължаването на периода на слаб и крехък растеж, в най-добрия случай с големи рискове предизвикани от нарастващото съотношение заеми/собствени средства в резултат на продължителния период на ниски лихви и дефлационна среда. Най-лошият възможен резултат – и като цяло твърде правдоподобен – е по-нататъшно влошаване на политическото и социално единство, което е в основата на силните политически отговори на проблемите. От тази гледна точка стагнацията се превърна в капан.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.