Краят на новото нормално?

Мохамед Ел-Ериан*

Почти веднага след като понятието, че западните икономики се намират в „новото нормално” на слаб растеж привлече всеобщо внимание, съмненията за уместността му започнаха да изникват. Според тях светът може би е на икономически и финансов кръстопът, като посоката, в която поеме ще зависи от ключови политически решения.

В първите дни на 2009 „новото нормално” фактически го нямаше на нито един радар. Разбира се глобалната финансова криза, избухнала няколко месеца по-рано, хвърли световната икономика в хаос, причинявайки свиване на производителността, вълна от безработица и срив на търговията. Дисфункцията беше факт дори в най-стабилните и опитни сегменти на финансовите пазари.

Дотогава инстинктите на повечето хора да определят шока като временен и обратим – едно V-образно пропадане, характеризиращо се с рязък спад и бързо възстановяване. В края на краищата кризата започна в напредналите икономики, които бяха свикнали с управлението на бизнес цикли, а не в страните с възникващи икономики, където доминират структурни и държавни сили.

Но някои наблюдатели вече виждаха сигнали, че този шок може да се окаже по-значителен, като напредналите икономики се окажат в капана на обезсърчаваща и необикновено продължителна тенденция на слаб растеж. През май 2009 аз и колегите ми от PIMCO представихме пред обществото тази хипотеза, наричайки я „новото нормално”.

Концепцията беше посрещната хладно от академичните и политическите среди – един неразбираем отговор, имайки предвид безспорните условия да се мисли и действа циклично. Малцина бяха готови да допуснат, че напредналите икономики биха заложили всичко на грешния модел за растеж, а много по-малко щяха да предположат, че възникващите икономики щяха да срещнат структурни спънки пред растежа, в това число надвисващото и прекомерно неравенство.

Но икономиката не се съвземаше. Дори обратно, слабият растеж и високата безработица не просто продължиха с години, но тройния ефекта на неравенството (доходи, богатство и възможности) също се влоши. Последиците се разпростряха отвъд икономиката и финансите, обтегнаха регионалните политически отношения, увеличиха националните политически проблеми и подпомогнаха възхода на антиелитарните партии и движения.

При очакванията за V-образно възстановяване, все по-трудно за постигане, „новото нормално” най-накрая спечели всеобщо одобрение. През това време то се сдоби с няколко нови етикета. Управляващият директор на МВФ Кристин Лагард предупреди през октомври 2014, че напредналите икономики са изправени пред „новата посредственост”. Бившият финансов министър на Съединените щати Лари Самърс предначерта ера на „всеобща стагнация”.

Днес, не е необичайно да се каже, че западът може да се окаже за дълго в равновесие на нисък растеж. Все още, както обясних в новата ми книга „Последна възможност: Централните банки, нестабилността и избягването на следващия срив”, нарастващите вътрешни напрежения и противоречия, заедно със свръхдоверието в монетраната политика, нарушават това равновесие.

Всъщност, при наличието на раздуващи се финансови балони, природата на финансовия риск се изменя, неравенството се задълбочава а нетрадиционните – и в някои случаи екстремистки – политически сили продължават да набират сила, а затихващото влияние на неконвенционалните монетарни политики достигна своите граници. Прогнозата, че тези политики ще са способни да запазят работата на икономическите двигатели, дори и на по-ниска скорост, изглежда все по-малко вероятна. Вместо това, изглежда че световната икономика ще стигне до следващия си кръстопът, който според мен ще достигнем в следващите три години.

Това може и да не се окаже толкова лошо. Ако политиците изработят по-цялостен отговор, те могат да вкарат своите икономики в коловозите на стабилността и просперитета – на силен приобщаващ растеж, на намаляващо неравенство и на реална финансова стабилност. Подобен политически отговор би трябвало да включва прорастежни структурни реформи (като по-големи инфраструктурни инвестиции, ревизия на данъчното облагане и модернизация на трудовия пазар), по-отговорна фискална политика, решаване на проблема със свръхзадлъжнялостта и подобряване на глобалното сътрудничество. , Това, ведно с технологичните иновации и с развързване на корпоративните кешови наличности, би разгърнало производствения капацитет, би довело до по-бърз и по-приобщаващ растеж, би успокоило цените на активите, които сега са изкуствено завишени.

Алтернативният коловоз, върху който светът все още се движи заради продължаващата политическа неадекватност, води до задънената улица на икономическата рецесия, по-голямото неравенство и опасната финансова нестабилност. Освен че ще навреди на икономическото добруване на настоящите и бъдещите поколения, този резултат би подкопал социалното и политическото сцепление.

Няма нищо предначертано в двата пътя, по които бихме поели. Всъщност, както и стана, изборът е отчайващо невъзможен за предсказване. Но в идващите месеци, когато политиците се изправят пред нарастваща финансова нестабилност, ще видим някои догадки как нещата ще се случат.

Надеждата е, че те ще ни насочат към един по-систематичен – а и по-ефективен – политически подход. Страховете са, че политиките няма да се дистанцират достатъчно от прекомерното упование на централните банки и ще се върнат към „новото нормално” с всичките му ограничения и чувство за безизходица, като период на относително спокойствие и благоденствие.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.