Волфганг Ишингер*
Международният ред е може би в най-лошата си форма след края
на Студената война. Опитите да бъде съхранен мирът са осуетени и често
безпомощни пред лицето на изглеждащите безкрайни кризи и дръзки провокатори. Когато
световните лидери се събраха в Германия за 52-рата Мюнхенска конференция за
сигурност през миналата седмицата, те се опитаха да намерят отговор на някои
много трудни въпроси.
Разбира се, през миналата година сякаш имаше добри новини.
Постоянните дипломатически усилия доведоха до два пробива с потенциално
дългосрочни последици: сделката за иранската ядрена програма и Споразумението
за климата в Париж. Но станалата част от картината е мрачна.
Големите кризи на деня прескочиха – и дори поставиха под
въпрос – международните граници. Войните в Сирия и Ирак не само доведоха до
разпад на политическия ред в Близкия изток, но също така поставиха Европа в
тежкото положение да търси общо решение на притока на бежанци. От края на Втората
световна война не е имало толкова много хора откъснати принудително от домовете
си.
Всъщност, Близкият изток ни показва пътят, по който един
конфликт може да се усети далеч отвъд границите на региона. Конфликтът в Сирия
отдавна вече мина границите на гражданската война и се превърна в пълноценна
регионална криза. Ислямска държава – с извоюваните територии, агресивните
онлайн представления и международната мрежа от бойци (включително последователи
в Европа) – се превърна в глобална организация.
Никъде перспективите не са по-светли. В Либия, Мали, Афганистан,
държавността се срива или е пред пълен крах. Отношенията между Иран и Саудитска
Арабия се влошиха значително, макар все още да не се е стигнало до преки военни
сблъсъци. Напрежението между Турция и Русия нараства стремително. А онлайн
държавни и частни играчи злоупотребяват със съвременната световна свързаност,
крадейки чувствителна информация и застрашавайки жизненоважна инфраструктура по
цялото земно кълбо.
Вместо да стане „зона от отговорно управлявани страни”
описана в Стратегията за сигурност на ЕС през 2003, континентът бе подложен на
„кръстосан огън”. Европейската сигурност отново е застрашена, военните маневри
са все по-чести, а украинската криза остава нерешена.
Въпреки това, основните политически фигури сякаш вярват, че
могат да намерят отговор на транснационалните предизвикателства гледайки на
бежанците през национални лещи. Този безплоден подход ще доведе единствено до
псевдо решение, че дори и по-лошо. Някои правителства отговориха на мигрантската криза с политики
от типа „не е важно на мен да е добре, а на съседа да е зле”, принуждавайки
съседите си да поемат тежестта като поставиха жизненоважен компонент от
европейската интеграция – Шенгенската зона за свободно преминаване на границите
– под заплаха.
Дори традиционни защитници на либералния глобален ред,
базиран на мултилатерализма и международното право, сякаш престанаха да вярват
в способностите си да диктуват събитията. Твърденията, че Съединените щати се
оттеглят от международната арена вероятно са преувеличени, но в поне два от
очерталите се конфликти в последните години – Украйна и Сирия – Съединените
щати не играят толкова съществена дипломатическа роля, каквато преди време
играеха.
Европа бе препъната от няколко основни проблема: разклатен
консенсус относно санкциите наложени на Русия, въпросителни около бъдещето на
еврото, заплахата от излизане на Великобритания от ЕС и възраждане на
нелибералния национализъм и популизъм. Ако Европа продължи да пропада в
спиралата на нефункционалността, тя няма да може да играе особено важна роля в
бъдеще.
Когато държавите се провалят и управленията се разпадат, във
властовия вакуум на сцената се изкачват фалшиви водачи. В Афганистан
активизирането на талибаните подкопава повече от десетилетие усилия за развитие
в правилната посока. В Африка и Близкия изток местни силови лидери и ислямски
екстремисти блокират прогреса към установяване на мир или предизвикват
задълбочаване на съперничествата.
В същото време напрежението между някои от най-силните
страни в света започна да нараства. Русия при президентството на Владимир Путин
енергично показва, че страната е глобален играч – макар икономиката й да страда
от международните санкции, от сриващата се цена на петрола и от липсата на
модернизация. Съществуват малко сигнали за възобновяване на добрите отношения
между Русия и Запада, а несъгласията относно Сирия се увеличават, особено след
като Русия подкрепи настъплението срещу контролирания от бунтовниците град
Алепо, организирано от сирийското правителство, довело бързо до прекратяване на
последните разговори за постигане на мир в Женева. Нежеланието на Русия да
приложи основната част от Минските споразумения за Украйна е друга важна точка
на сблъсък.
Китай започна да се ангажира в по-голяма степен с глобалните
проблеми. Но вместо да бъде отговорен участник в либералния международен ред,
страната предпочете да се съсредоточи върху създаването на паралелна структура
на управление, която да може да оформи според собствените си предпочитания. А
нарастващата й самоувереност – най-видимо в Източно и Южнокитайско море –
продължава да тревожи по-малките й съседи, които настояват за по-силна роля на
Съединените щати в региона.
Изглежда навлизаме в период на нарастващ риск, увеличаваща
се несигурност и фундаментални преобразувания – начало на един по-нестабилен
период в международен план. Отговорните лидери са длъжни да работят заедно за
преустройството на международния ред, за укрепване на институционалната рамка и
за обуздаване на разрастващия се хаос.
Рискът от голяма война между държавите може и да е
въображаем, но за пръв път след края на Втората световна война, ескалацията на
напрежението между великите сили не може да бъде отхвърлена като нереалистичен
кошмар. Каквото и да се е случвало досега, то бледнее пред предизвикателствата,
с които се сблъсква днес светът.
*Волфганг Ишингер е бивш посланик на Германия в Съединените
щати. Председател е на Мюнхенската конференция за сигурност и е професор по
политики за сигурност и дипломатически практики в Hertie School of
Governance в Берлин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар