Разходите за инфраструктура трябва да са приоритет за следващия президент

Лорънс Самърс*

Днес съществува консенсус относно това, че Съединените щати трябва значително да увеличат нивата си на инфраструктурни инвестиции. Икономисти и политици с всякакви убеждения са все по-съгласни, че по-големите инфраструктурни инвестиции могат да създадат качествени работни места и да осигурят икономически стимули без да поставят под риск политиките на „лесни пари” в краткосрочен план. Те също така разбират, че инфраструктурните инвестиции могат да разширят производствения капацитет в средносрочен план и да облекчат обслужването на огромната дългова тежест, която в противен случай ще бъде прехвърлена към следващото поколение.

Настояването за инфраструктурни инвестиции е отдавна, но става все по-силно с всяка изминала година, след като правителствените разходи за обслужване на дълговете падат и се пренебрегва повишената възвращаемост от приходите от увеличаването на правителствените харчове. Откакто стана по-ясно, че растежът няма от само себе си да се върне до предкризисните си нива, нарасна неотложността от политически действия.

Така както инфраструктурната катастрофа в Чернобил беше сигнал за слабостта на Съветския съюз от последните му години, така трудните въпроси за американското бъдеще изникват след всеки срутил се мост, след всяка загуба на интелектуален капацитет при децата заради оловото във водата, заради системата за контрол на въздушното движение, която не ползва GPS технологията  и заради лющещата се боя в хиляди училища.

Въпросът сега не е дали Съединените щати трябва да инвестират повече в инфраструктура, а каква трябва да бъде политическата форма. Затова ще поставя важните въпроси и моите отговори на тях.

Колко точно трябва да инвестираме? В обозримо бъдеще няма опасност Съединените щати да прекалят с инвестициите в инфраструктура. Нарастване на инфраструктурните инвестиции с 1% от БВП в рамките на десетилетие би се равнявало общо на 2,2 трлн. долара и ще даде възможност за сравнително бързо подобрение на занемарената инфрастурктура и започването на нови проекти. Това обаче все още оставя Съединените щати далеч зад части от Европа и Азия, що се отнася до инфраструктурата.

Какви са най-големите приоритети? Най-бързата, най-високата и най-сигурна възвращаемост може да бъде открита там, където инфраструктурата е занемарена. Например лошата поддръжка на американските пътища налага разходи на американските шофьори равни на данък от 75 цента върху галон бензин. Разходите за поддръжка не налагат обстойно планиране или одобрение на регулатори, затова могат да бъдат бързо реализирани. И по естествени начин ще бъдат насочени към зони, в които инфраструктурата се ползва най-интензивно.

Как трябва да бъдат финансирани тези инвестиции? Има необорими доказателства, че инфраструктурните инвестиции се изплащат чрез разрастване на икономиката и разширяване на данъчната основа. McKinsey Global Institute е изчислил, че възвращаемостта от инфраструктурни проекти е 20%.  Ако възвращаемостта е само 6% и правителството прибира около 25 цента от всеки долар от БВП, правителството ще печели 1,5 цента от всеки инвестиран долар. Това далеч надхвърля реалната цена на заема, дори при хоризонт над 30 години. Дълговото финансиране на нови инфраструктурни инвестиции през следващите няколко години би било напълно оправдано.

Ако обаче намерението е да се събират приходи за финансиране на инфраструктурни инвестиции, най-добрият подход трябва да включва такса за употреба. Това означава, че увеличените летищни такси ще помогнат за финансиране на летищата, а тол таксите за изминати мили биха помогнали за финансирането на подобренията на пътищата и магистралите. Трябва също така да се помисли за сключването на споразумение за капиталови разходи за подобрение на инфраструктурата, за да могат разходите по проектите да бъдат разсрочени във времето, вместо всичко да се струпа по време на строителството.

Какво е ролята на частния сектор? Някои инфраструктурни приоритети, като например замяната на въглищните електроцентрали с такива с възобновяема енергия, разширяването на достъпа до широколентов интернет и строежа на тръбопроводи, категорично трябва да са отговорност на частния сектор. Политическата рамка, която  обуславя процеса на вземане на решения и намалява непредвидимостта би помогнала за стимулирането на инвестициите в тези сектори.

Трябва да съществува възможност за  експериментиране с различни подходи, което би мобилизирало частен капитал за ползване при подобряване на публична инфраструктура, каквато са летищата и пътищата. Обаче реалността, че правителствените разходи по заемите са много по-ниски от възвращаемостта търсена от инвеститорите в инфраструктура от частния сектор, трябва да служи като предупреждение. Би било жалко, ако, за да избегнем дефицита, големия дял от субсидиите бъде даден на частни финансови оператори. Само ако изпълнението на строителните работи и поддръжката на инфраструктура е по-добре реализирано от частния сектор, отколкото би било изпълнено от публичния сектор, би била оправдана приватизацията на тези дейности.

Как можем да бъдем сигурни, че инвестициите ще бъдат ефективно направени? Има оправдан скептицизъм относно качеството на инфраструктурните инвестиции и няма магическа пръчица, с която този проблем да бъде решен. Прозрачността като принцип възприет от администрацията на Обама по отношение на програмата за фискални стимули трябва да стане норма. В допълнение, прогресивните защитници на значителното увеличение на инвестициите трябва да се примирят с консервативните скептици и, в контекста на нарасналите разходи, да се съгласят на опростяване на регулациите, както и на изискванията, които проектите трябва да покрият, за да се направи анализ на разходите и приходите. Минимизирането на разходите трябва да стане основна цел при одобряването на инфраструктурните проекти.

Всяка година, в която позволяваме инфраструктурата ни да се руши увеличава дълговата тежест, която нашето поколение ще остави на следващото. Няма още дълго да имаме възможността да заемаме дългосрочно при почти нулева лихва. Какъвто и да е резултатът от изборите, програмите за големите инфраструктурни инвестиции ще трябва да бъдат приети от президента и Конгреса най-късно до пролетта на 2017.

*Лорънс Самърс е професор в и последния президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.