Джордж Сорос*
Бежанската криза в Европа вече беше запътила Съюза към
разпад, когато, на 23 юни, тя бе засилена от британците с вота им за напускане
на ЕС. Бежанската криза и бедствието „Брекзит”, породено от същата тази криза,
възродиха ксенофобските, националистически движения, които са на път да
спечелят серията от предстоящи избори – включващи националните избори във
Франция, Холандия и Германия през 2017, референдум в Унгария за бежанската
политика на ЕС на 2 октомври, и повтаряне на изборите за президент на Австрия в
същия ден.
Вместо да се обединят за преодоляване на тази заплаха,
държавите членки на ЕС стават все по-неспособни да си сътрудничат една с друга.
Те изпълняват егоистични, вредящи на съседите им мигрантски политики – каквито са
строежите на гранични заграждения – които допълнително раздробяват Съюза,
сериозно ощетявайки държавите членки и подкопават устоите на глобалните
стандарти за човешки права.
Настоящите действия на парче по отношение на бежанската криза,
завършили със споразумението постигнато по-рано тази година между ЕС и Турция
за спиране на потока бежанци от Източното средиземноморие, страдат от четири
фундаментални пропуска. Първо, това не е типично европейско; споразумението с
Турция беше договорено и наложено на европейците от германския канцлер Ангела
Меркел. Второ, за него липсва достатъчно финансиране. Трето, то превърна Гърция де факто в затвор без съпътстващи съоръжения.
И най-важното, действията не са доброволни. ЕС се опитва да
наложи квоти, на които много държави членки се противопоставят сериозно,
карайки бежанците да търсят убежище в страни, в които не са добре дошли и не
искат да остават, и връщайки в Турция други, които са достигнали Европа по нелегален начин.
Това е жалко, понеже ЕС не може да оцелее без цялостна
политика по миграцията и предоставянето на убежище. Настоящата криза не е
еднократно събитие; тя е предвестник на по-силен миграционен натиск в обозримо
бъдеще, дължащ се на множество причини. Те включват демографския дефицит в
Европа и експлозията на населението в Африка; привидно вечните политически и
военни конфликти в регионите около Европа; и климатичните промени.
Споразумението с Турция е проблематично от самото си начало.
Най-важното предварително условие на сделката – че търсещите убежище могат
легално да бъдат върнати на Турция – е фундаментално сгрешено. Турция не е
„сигурна трета страна” за повечето търсещи убежище сирийци, особено след
проваления опит за преврат от юли.
Как трябва да изглежда един цялостен подход? Каквато и да
бъде окончателната му форма, той трябва да бъде изграден върху седем опори.
Първо, ЕС трябва да приеме значителен брой бежанци директно
от фронтовите страни по сигурен и систематичен начин. Това би било далеч по
приемливо за обществото, от настоящия хаос. Ако ЕС се ангажира с допускането на
приблизително 300 хил. бежанци годишно, повечето действително търсещи убежище биха
видели шанса си да достигнат крайната си цел, вместо да ги възпираме да
достигат нелегално Европа – усилие, което би ги лишило от легален достъп.
Второ, ЕС трябва да върне контрола по границите си. Това е
малка цена на фона на отчуждението и страховете на обществото породени от
сцените на хаос.
Трето, ЕС трябва да осигури достатъчно средства за
финансиране на цялостната мигрантска политика. Изчислено е, че тя би струвала
най-малко 30 млрд. евро годишно за няколко години, а ползите от „спешното
финансиране” (разходване на голяма сума пари в аванс, вместо изразходване на
същата сума през следващите няколко години) са огромни.
Четвърто, ЕС трябва да изгради общностен механизъм за защита
на границите, за определяне на критерии за търсещи убежище и за разпределяне на
бежанци. Единните европейски действия за бежанците биха премахнали стимулите пред пазара на бежанци и би възстановил доверието сред страните членки.
Пето, доброволният механизъм за разпределение на бежанците е
необходимост. ЕС не може да принуди страните членки да приемат бежанци, ако не
го искат, или пък бежанците да бъдат изпращани в страни, в които са нежелани.
Схема като тази използвана в Канада би била полезна както за самите бежанци,
така и за приемащите общности.
Шесто, ЕС трябва да предложи далеч по-голяма подкрепа на
страните приемащи бежанци и трябва да бъде по-щедра в подхода си към Африка.
Вместо да използва фондовете за развитие, за да обслужва собствените си нужди,
ЕС трябва да предложи наистина внушителна сделка фокусирана върху нуждите на
получаващите финансиране страни. Това означава създаване на работни места в
собствените страни на бежанците, които биха намалили желанието за миграция към
Европа.
Последната опора е
възможността за създаване на подходяща среда за икономическите мигранти. Имайки
предвид застаряващото население на Европа, ползите от миграцията далеч
надхвърлят разходите за интегриране на имигрантите. Всички обстоятелства са в
подкрепа на тезата, че мигрантите са способни да допринесат много за
иновативността и развитието, ако им се даде
шанс да го сторят.
Изпълнението на тези седем принципа, предлагани за една
по-голяма сделка и друг път, е съществено за успокояването на обществените
страхове, за намаляване на неконтролираните потоци на търсещи убежище, за
установяване на взаимно полезни отношения със страните от Близкия изток и Африка
и за посрещането на международните хуманитарни задължения на Европа.
Бежанската криза не е единствената криза, пред която Европа
е изправена, но е най-належащата за разрешаване. А ако бъде постигнат съществен
напредък по проблемите на бежанците, това би направило останалите проблеми – от
продължаващата гръцка дългова криза, през преодоляването на „Брекзит”, до
предизвикателствата предлагани от Русия – много по-лесни за преодоляване.
Всички парчета от пъзела трябва да си паснат идеално, иначе шансовете за
постигане на успех са малки. Но след като съществува печеливша стратегия, всеки
който иска ЕС да оцелее трябва да застане зад нея.
*Джордж Сорос е председател на Soros Fund Management
и предсеадтел на Фондация „Отворено общество”. Той е пионер на индустрията на
хедж-фондовете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар