Последен шанс за Европа

Йошка Фишер*

По-голямата част от историята на Европа е белязана от конфликти. Американският историк Робърт Кейгън написа през 2003, че „Американците са от Марс, а европейците са от Венера”; но Европа през вековете е била дом на римския бог на войната, а не на богинята на любовта.

Венера открива дома си в Европа едва след Втората световна война, когато се появяват значителен брой глобални управленски институции като ООН, Световната банка и Бретънуудската монетарна система. По време на Студената война европейските страни губят своя суверенитет за сметка на две нови глобални суперсили – Съединените щати и Съветския съюз.

Поделеният контрол между двете суперсили накрая бе изоставен и старата европейска система от нации държави бе заменена от ЕС, с обещание за вечен мир между държавите членки на ЕС, и между Европа и по-голямата част от света. Колапсът на комунизма в Европа, последван след това от разпада на Съветския съюз през 1991, бе описван триумфално в Европа и Съединените щати като „краят на историята” – или глобален триумф на либералната демокрация и свободния пазарен капитализъм.

Само няколко десетилетия по-късно, през преломната 2016, това вече звучи доста наивно. Вместо устойчив мир и „все по-тесен съюз”, европейците преживяват времена на безредие и насилие почти всеки ден. Тези времена са белязани от решението на Обединеното кралство да напусне ЕС; от изблика на терористични атаки в Париж, Ница, Нормандия и на много други места; от възобновената агресия на Русия; и от проваления кървав опит за преврат в Турция, последван от посегателството на турския президент Реджеп Тайип Ердоган върху турското гражданско общество, което породи нарастващи тревоги за способността на Турция да си партнира със Запада.

Нещо повече, европейската бежанска криза, с прилива на търсещи убежище от Близкия изток и Северна Африка, все още е далеч от разрешаване. Лавинообразното разрастване на гражданските войни и военни диктатури сред съседите на Европа продължава да заплашва континента, а Съединените щати изглежда се умориха от ролята си на универсален гарант за глобалната сигурност и ред. Тези и други фактори карат много европейци да вярват, че годините на мир са приключили.

Някои биха си помислили, че тази камара проблеми ще подтикнат европейците към укрепване на ЕС, за да могат да поемат контрол върху ситуацията и да обуздаят нарастващите рискове. Вместо това много европейци започнаха да подкрепят популистки каузи, обръщайки се към национализма и изолационизма от 19-ти и началото на 20-ти век.

Това не вещае нищо добро за Европа. В 21-ви век, отвръщането от сътрудничеството и интеграцията е равнозначно на завиране на главата в пясъка и очакване опасността да ни отмине. Докато в същото време съживяването на ксенофобията и откровения расизъм руши социалната фабрика, от която Европа има нужда, за да преодолее заплахите за мира и реда.

Как се озовахме тук? Ако погледнем 26 години назад, ще видим, че разпада на Съветския съюз – а заедно с това и края на Студената война – не бе краят на историята, а началото на разплитането на Западния либерален ред. Като загуби външния си враг Запада загуби и предпоставката, с която оправдаваше своето морално превъзходство.

Годините от 1989 до 1991 бяха началото на историческия преход от двуполюсния свят от следвоенната ера на Втората световна война към днешния глобализиран свят, едно познато място, но все още не напълно разбрано от нас.

Ясно е едно нещо: политическата и икономическа власт се мести от Атлантика към Пасифика и далеч от Европа. Това поставя много открити въпроси: Коя сила (или сили) ще оформя бъдещия световен ред? Ще бъде ли този преход мирен и ще остане ли Запада непокътнат? Какви ще са новите институции на новия ред? И какво ще стане със стара Европа – а и с трансатлантизма – в една „Ера на Пасифика”?

Това може да се окаже последният шанс на Европа да завърши проекта на обединението. Историческият прозорец на възможностите, отворен в периода на Западния либерален интернационализъм, бързо се затваря. Ако Европа изпусне шанса си, няма да е преувеличено да кажем, че ни чака голяма катастрофа.

Европейските политици днес дават на гласоподавателите избор само между умерения прагматизъм и кресливия национализъм. А това, от което Европа се нуждае в момента е третият път: политическо лидерство, което да мисли креативно и да действа смело с далечна перспектива. Ако не се случи, Европа ще бъде грубо разтърсена.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.