Джоузеф Стиглиц*
Измина четвърт век от спукването на борсовия балон в Япония
– и четвърт век затруднения, като след всяко „изгубено десетилетие” настъпваше
следващото. Някои от критиките за икономическите политики на страната са
неоправдани. Растежът не е цел сам по себе си; би трябвало да сме загрижени за
стандарта на живот. Япония е навлязла в цикъл на забавяне на ръста на
населението, а производителността нараства. Ръстът на производителността на
човек в работоспособна възраст, особено от 2008 насам, е по-голям от този в
Съединените щати и много по-голям от този в Европа.
И все пак, японците мислят, че могат да се справят по-добре.
Съгласен съм с тях. Япония има проблеми и с предлагането, и с търсенето, както
и с реалната икономика и финансите. За да ги разрешат, страната се нуждае от
икономическа програма, която е по-вероятно да проработи, отколкото понастоящем
възприетите политически мерки,
които не успяха да постигнат заложените
инфлационни цели, да възстановят доверието или да ускорят растежа до желаните нива.
За незапознатите, огромните данъци за въглеродните емисии,
ако са придружени със „зелено финансиране”, биха стимулирали огромни инвестиции
за обновяване на икономиката. Почти сигурно тези стимули биха преодолели ефекта
на свиването на паричното предлагане в системата и ефекта на загуба на
богатство заради понижената стойност на „въглеводородните активи”.
Неблагоприятният ефект върху богатството заради понижаването на стойността на
въглеводородните активи би бил малък; а при капиталови активи силно засегнати
от липсата на синхрон с новата ценова система, инвестиционното отприщване би
било огромно, освен ако нямаме забавяне в затварянето на пропастта.
В този случай парите натрупани от данъци могат да бъдат
използвани за намаляване на правителствения дълг; или пък биха могли да бъдат
използвани за финансиране на инвестиции в технологии и образование – в това
число за мерки за подобряване на продуктивността на предлаганите в Япония
услуги. Тези разходи едновременно биха стимулирали икономиката по начин, който
най-накрая да извади икономиката от дефлацията.
Мнозина външни наблюдатели се тревожат за японския дълг, който лесно може
да бъда обслужван при преобладаващите днес ниски лихви, но няма да е така, ако
лихвите се повишат до по-нормални равнища. Макар да не вярвам да се случи
скоро, не пречи Япония да предприеме две политики за ваксиниране срещу подобни
тревоги.
Първо, страната трябва смени част от своя дълг за безсрочни
книжа, дългови книжа, които няма да бъдат изплатени, но които носят (малка)
лихва всяка година. Това ще прехвърли дълга изцяло върху правителствените
отчети. Някои могат и да се разтревожат, че би довело до инфлация, но за
клатушкащата се японска икономика, инфлацията е именно това, от което се нуждае.
Вярвам, че тревогите относно внезапното увеличаване на лихвите, са силно
преувеличени. Но извън тази свръхпредпазливост, правителството би могло да
сменя да кажем 5% от дълга си всяка година, освен ако и докато не се появи
прекомерен инфлационен натиск.
Алтернативата е правителството да замени дълг за безлихвени
пари – продължителна монетаризация на правителствен дълг. Макар монетарното
финансиране да е по-вероятно да ускори инфлацията, отколкото замяната на дълг
за носещи лихва безсрочни книжа, е трудно да се намери аргумент срещу него: то
е просто аргумент за забавяне.
Вторият начин, по който Япония може да защити себе си за рязко
покачване на лихвите започва с признанието, че огромна част от парите, които
правителството дължи, дължи на самото себе си. Мнозина от Уолстрийт изглежда не
разбират, че от значение е само нетният дълг – това, което правителството дължи
на останалата част от обществото. Ако правителството изплати парите, които
дължи на самото себе си –прехвърляйки ги всъщност на обществото – никой не би
усетил разликата. Но онези от Уолстрийт, които следят само съотношението дълг
спрямо БВП, рязко биха подобрили отношението си към Япония.
Ако след всичко това, все още има данни за липса на търсене,
правителството би могло да намали потребителските анъци, да увеличи
данъчното кредитиране, да разшири
програмите си за подпомагане на домакинствата с ниски и средни доходи или да
инвестира повече в технологии и образование, финансирайки всичко това с
новонапечатани пари. Да повторим, старите икономики трябва да се тревожат за
инфлацията; но Япония иска тези „тревоги”
да не са истина.
Япония има много повече от проблем с търсенето. Данните за
почасовата производителност предполагат проблем с предлагането, най-явно
изразен в сектора на услугите, където впечатляващата изобретателност,
изглеждаща толкова нормална за производството, се губи някъде в данните.
Естествената ниша за Япония би била технологичното развитие в сектора на
услугите – каквото сега е развитието на инструменти за диагностика в здравната
индустрия.
Министър-председателят Шиндзо Абе обаче възприе много
различен подход, подкрепяйки споразумението за Транстихоокеанското партньорство
със Съединените щати и десет други страни от Тихоокеанският басейн. Абе вярва, че ТТП ще ускори нужните реформи
в земеделието на страната (въпреки че, което е най-интересно, никой в
Съединените щати не мисли, че това ще
помогне и Америка ще се откаже от много съмнителните си земеделски политики). В
действителност, подобни реформи биха произвели нищожен ефект върху БВП, просто
защото земеделието е много малка част от цялото производство. Въпреки
това, подобни реформи остават желателни и осигуряват още едно поле, на което
младите японци могат да покажат находчивостта си (макар ТТП да не е най-добрия
начин да се погрижи за това).
От друга страна Абе е прав да прокарва политики за
интегриране на жените по-пълно и по-равнопоставено в работната сила. Ако се окажат успешни, тези мерки ще дадат
тласък и на производителността, и на растежа.
Дори след четвърт век стагнация, Япония остава третата
най-голяма единична икономика в света. Политиките, които могат да помогнат за
повишаване на стандарта на живот ще стимулират търсенето и растежа навсякъде в
глобалната икономика. Не по-малко важно е, че само като споделя иновативните си
продукти и технологии със света, Япония би могла да извърши износ на успешни
политики, като същите или подобни политики могат да повишат стандарта на живот
и в останалите напреднали страни по света.
*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика
през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia
University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото
представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt
Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка,
и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на
Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава
Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран
в Columbia University.
Няма коментари:
Публикуване на коментар