Да върнем монетарната политика в ръцете на хората

Хауърд Дейвис*

Обединеното кралство закъсня с възприемането на независимостта на централната банка, понеже министър-председателят Маргарет Тачър остро се противопостави на идеята неизбрани банкери да контролират лихвите. Тя твърдо отстояваше позицията, че никога няма да предаде този контрол и Английската централна банка (АЦБ) не остава свободна до 1977, когато е избрано първото правителство на Лейбъристката партия и Тони Блеър.

Старата дама от Threadneedle Street, както е позната АЦБ, вече е била станала на 303 години, преди да й бъде позволено да взима решения – и да прави грешки. А докато и Федералният резерв на Съединените щати, и Германската централна банка, притежават независимост отдавна, повечето други европейски страни тръгват по същия път едва с полагането на началото на монетарния съюз.  От своя страна Френската централна банка, от Наполеон насам, е била „подвластна на правителството, но не толкова силно”.

През последните 20 години независимостта на централните банка  бележи някакъв тип „край на историята” за монетарната политика, след като всякакви други режими са пробвани и са се провалили. В годините преди глобалната финансова криза от 2008 независимите централни банки са възприемани като успешни в контролирането на инфлацията. А страните с приемлив фискален дефицит бяха особено ентусиазирани относно независимостта на централните банки, понеже те извличат ползи от по-ниските дългосрочни лихвени равнища. Централните банки, които също така регулират банковия сектор, са силно критикувани заради незаинтересоваността им по времето на рязката серийна експанзия, но и много възхвалявани за бързия им и решителен отговор при поява на неприятности.

Но периодът на консенсус за монетарните политики може би е към края си. В Съединените щати, кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп нападна независимостта на управлението на Фед и даде да се разбере, че бързо би сменил   ръководството на Фед, ако той  бъде избран. В Европа, политиките за количествени улеснения на ЕЦБ са силно критикувани, а президентът на ЕЦБ Марио Драги наскоро трябваше да защити подходът си пред много критичния германски парламент.

Британските политици също започват да се надигат, макар критикуването на АЦБ отдавна да се приема за равносилно на богохулство. Британският премиер Тереза Мей в своя скорошна реч  пред конференцията на Консервативната партия отбеляза, че „монетарната политика има някои негативни ефекти. Хората с активи станаха по-богати. Хората без такива страдат...промяна трябва да има. И ние сме готови да я направим”.

Уилям Хейг, влиятелен бивш лидер на консерваторите, беше много по-откровен, когато наскоро отправи едно не толкова прикрито предупреждение: ако централните банки „скоро не променят курса, те ще се окажат пред засилващи се атаки срещу независимостта си”. В този случай, добавя той, „ерата на прехвалената им независимост е към края си и ще дойде доста драматично”.

Макар Мей да отхвърля всяко противоречие между правителството й и управителят на АЦБ Майк Карни, е повече от ясно, че монетарната политика стана субект на  политически дебат за пръв път от 20 години насам. При отговора си на тези еретични изблици Карни звучеше успокоително и разбиращо. А Драги раздразнено отхвърли аргументите на критиците си.

Но членът на Изпълнителния съвет на ГЦБ Андреас Домбрет опита различен подход. По време на Конференцията на асоциацията на британските банкери в Лондон този месец, той  каза: „Може би е дошло времето за любезно напомняне, че независимостта на централните банки не може да бъде подлагана на дебат”, наблегна Домбрет. „Политиците са добре съветвани да не упражняват влияние на грешното място”.

Можем да разберем гледната точка на Домбрет. Небрежното говорене за монетарна политика може да разклати пазарите, а политиците трябва да бъдат внимателни какво си пожелават. Но е малко вероятно те да се съгласят, че независимостта на централните банки „не може да бъде подлагана на дебат”. Те ще настояват за повече смирение от страна на технократите, понеже политиците лесно си взимат това, което са дали. Само защото те говорят за социалните последици от монетарните политики, не означава че поставят под съмнение легитимността на онези, определящи  посоката.

Разбира се, това е деликатна територия. Може да бъде даден солиден аргумент за това централните банки, предпазени от краткосрочен политически натиск, да си останат предпазливи съблюдатели на ценовата стабилност и да служат добре на глобалната икономика. Никак не е очевидно, че връщането на политически определяните лихви би имало каквито и да е ползи освен тук и сега.

Все пак ние трябва да приемем, че мащабните програми за количествени улеснения на централните банки ги запратиха в неизследвани територии, където границите между монетарните и фискалните политики са размити. В Обединеното кралство например, Хазната решава за нивата на икономическа намеса, докато АЦБ определя времетраенето и метода за осъществяване. Затова може да се каже, че независимостта на централната банка не е абсолютна.

Централните банкери трябва да покажат, че приемат политическия натиск и необичайните обстоятелства, които нулевите, или дори отрицателни, лихви създават. Спестителите горчиво се жалват, че са наказвани за благоразумието си. Отказването на дебат по тази и други проблеми на настоящата монетарна политика не е приемлив отговор.

Независимостта изисква по-високо ниво на отговорност и прозрачност, за да могат политиките да бъдат обяснени на обществото.  Срещу кредита си на доверие АЦБ трябва да покаже пътя напред на серия от открити срещи в цяла Британия. Връщането на монетарната политика в ръцете на хората е времепоглъщаща задача, но е от жизненоважно значение за необходимия политически консенсус, чрез който да може да бъде поддържана и направлявана независимостта.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Банковия надзор на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.