Ернандо де Сото*
Колумбийското правителство води борба с Революционните
въоръжени сили на Колумбия (FARC) през
последните 52 години, без да се очертаваше победа на хоризонта. В началото на
октомври крехко мнозинство от избирателите отхвърлиха предложения от колумбийския президент Хуан
Мануел Сантос мирен договор с партизаните.
Да сравним опита на Колумбия с този на Перу, която се справи
със собственото си партизанско движение, Сияйна пътека, за по-малко от 12
години, от 1980 до 1992, с народна подкрепа от повече от 85%. При това
положение Перу успя да постигне продължителен мир по две причини.
Първо, перуанското правителство се съсредоточи върху
създаването на правила за бедните хора, контролирани от партизаните и ги вплете
в споразумението си със Съединените щати и ООН от 1991. Обратното, Сантос,
въпреки добрите си намерения, договори мирен план, даващ права на ФАРК.
Второ, перуанското правителство спечели твърда подкрепа от
своите граждани, понеже никога не отстъпи от суверенните права на основен
преговарящ в страната, нито пък се съгласи да преговаря на територия извън
техните граници. Сантос, от своя страна, отстъпи част от колумбийския
суверенитет позволявайки преговорите с ФАРК да бъдат провалени от неизбрано
правителство на друга страна със свой собствен дневен ред: Куба. След това, той
се отнасяше към партизаните като с равни договаряйки важните неща с тях.
Тези две точки са от съществено значение, понеже се
различават от твърдата позиция на перуанското правителство срещу Сияйна пътека.
През 1987 в 60% от перуанската територия е обявено извънредно положение, а Ранд
корпорейшън и Министерството на отбраната на Съединените щати бяха предвидили,
че Сияйна пътека може да постигне пълна победа не по-рано от 1992.
Перу разработи победна стратегия, след като разбра не само
че Сияйна пътека е изключително непопулярна – за разлика от ФАРК в Колумбия –
но също така и че всъщност не контролира толкова голяма територия. По-скоро
Сияйна пътека постигна целта си в създаването и оперирането в непревзимаеми
крепости в ключови зони, където нейните членове не се различаваха от местното
население, и където местното население не бе склонно да издаде партизаните на
властите.
През 1990 Перу най-накрая разбра, че причината бедните
фермери и миньори да не искат да издават партизаните сред техните общности е
понеже Сияйна пътека защитаваше правата им. Тези права, вписани в 182-странична
книжка с неофициални правила циркулираща главно в разкъсвани от войната зони
като Аякучо, Куско, Апуримак, Джунин, Сан Мартин и Хуануко, са създадени за
определени членове на общността и налагат ред в защитата на частната
собственост, инвестициите, кредитирането и прочие.
Тези правила оформят основата на социалния договор в рамките
на тези общности. Но те имат също така и стратегическа военна значимост, понеже
позволяват на перуанското правителство да разграничи приятелите от враговете на
терен.
Въоръжени с тези правила стратезите на перуанското
правителство знаеха какво да правят. Първо, те видяха кои общности приемат
правилата. След това те легализираха, стандартизираха и хармонизираха правата
определени в тази книжка с правата на останалите. И накрая те приеха закони за
защита на тези права, което е
по-надеждно отколкото оръжията биха го сторили, като по този начин дадоха на
бедните алтернатива на идеологията, властта и военщината на Сияйна пътека.
Когато партизаните повече не контролираха играта, те повече
не можеха да претендират да са защитници на общностните права. Повече от 100
хил. души от тези общности незабавно се присъединиха към перуанските въоръжени
сили, учетворявайки размера на армията за една нощ. Те бързо намериха и разбиха
армията на Сияйна пътека в селските райони на Перу, където се водеха 95% от
битките.
Войната приключи в основни линии през 1992, когато лидерът
на Сияйна пътека, Абимаел Гузман, беше заловен в Лима. Някои много умели полицаи
го разпознаха на второто ниво на танцово студио и го арестуват без да дадат и
един изстрел, понеже е бил без нито един телохранител около себе си.
Перуанският пример показва, че правителството може да победи
бунтовниците като прекъсне контрола им над правата и активите на местните
общности, които винаги могат да бъдат защитени от социален договор. Но тази
проницателност, позволила на правителството в Перу да надделее, е възможна не
само за перуанците, а в случая и за колумбийците. Постижението на Перу е от
глобална значимост в борбата срещу групи, които разчитат на терора, за да
владеят и контролират дадена територия.
Пет милиарда от 7,3-милиардното население на света държи
своите материални и нематериални активи извън формализираната правна система.
Тези активи не могат да бъдат инвестирани
или да създават добавена стойност, нито пък могат да послужат като паралелна
система за отпускане на заеми или като средство за достъп до обществени услуги. Сред
тези пет милиарда души, най-отчаяните са силно уязвими към привличане от
екстремисти.
Лошата новина е, че перуанският модел за правно и
икономическо приобщаване не може просто така да повлияе за промяна на положение
на милиарди и то за кратко. Добрата новина е, че новите информационни
технологии могат да ускорят значително процеса.
Например, ние вече знаем как да открием, да се сдобием и
съчетаем данните за неформалната икономика от местните групи, така че да могат
да бъдат увеличени, каталогизирани и публикувани в една отворена глобална мрежа
чрез информационна технология като blockchain.
Същата тази технология после може да направи информацията достъпна за местните
общности, така че да могат да се уверят, че техните права са уважавани без да
се налага да разчитат на защитата на терористи.
Връщайки се към Колумбия, проблемът е, че мнозинството от
гласоподавателите – водени от двама бивши президенти, Алваро Урибе и Андрес
Пастрана – отхвърлиха 297-страничния мирен план постигнат в Хавана, Куба. Но те
имат намерение да изработят ново споразумение, което овластява бедните общности
като ги освобождава от зависимостта им от ФАРК.
Колумбия сега трябва да върне пълния си суверенитет и да
даде сигнал към цяла Латинска Америка, както и на въстаническите групировки, че
установяването на мир не означава да им бъде дадена власт тихомълком. Ние
никога не трябва да позволяваме екстремистки групи да бъдат третирани като
суверенно политическо тяло, отвъд властта на избраното правителство – в Перу,
Колумбия или където и да било другаде.
*Ернандо де Сото е президент на Института за свобода и
демокрация и автор на книгата „Мистерията на капитала”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар