Готови ли сме за следващата финансова криза

Робърт Шилър*

Какво казват хората, когато критикуват действията на генералите от „последната война”? Не това, че генералите винаги предполагат, че ще водят битка срещу едни и същи оръжейни системи и на едно и също бойно поле. Те със сигурност знаят по-добре от нас. Грешката, която генералите постоянно правят е, че мислят, че им се налага да действат на едно по-сложно ниво. Понякога генералите бавно се ориентират в обстановката, което затруднява изграждането на планове и подготовка за атака срещу тези нови оръжейни системи и на новите бойни полета. И което е по-важно, понякога предполагат, че народопсихологията и внушенията за повдигане на морала са много по-важни за постигане на победа и са същите като в предишната война.

Това е вярно също така и за регулаторите, чиято работа е да предотвратяват финансови кризи. По същата причина те могат да се забавят при промяната на отговора в новата ситуация. Те са склонни да се забавят при адаптацията  в промяната на обществената психология. Нуждата от регулация зависи от обществените нагласи при последната криза и, както Джордж Акерлоф и аз твърдим в „Животинското поведение”, нагласата зависи изключително от променящия се публичен фон.

Последните развития на ситуацията, публикувани от Съвета за финансова стабилност (СФС) в Базел, показват определени подобрения в осигуряващите стабилност финансови регулации в 24-те най-големи световни икономики. На тяхното „табло” е показано развитието в 14 различни регулаторни сфери. Например СФС дава висока оценка на всички 24 страни за изпълнението на изискванията за рисков капитал, заложени в „Базел 3”.

Но ситуацията не е никак успокояваща. Тези изисквания за рисковия капитал може да не се окажат достатъчни, както Анат Адмати и Мартин Хелвиг твърдят в своята влиятелна книга „Новите дрехи на банкерите”. И се наблюдава много по-малък напредък в дузина други регулаторни полета, които СФС е подредило.

Вижте например регулациите свързани с фондовете за предлагане на финансиране, които, според СФС, са разработени едва в няколко страни след кризата от 2008. Тези фондове са алтернатива на банките за търговия само с пари, предлагащи ги на малко по-висока лихва, но без застраховка, която защитава банковите депозити в много страни. Също като при банковите депозити, инвеститорите могат да разполагат с парите си по всяко време. И също като при банковите депозити, фондовете са под потенциална заплаха от фалит, ако голям брой хора се опитат да изтеглят парите си по едно и също време.

На 16 септември 2008, само няколко дни след началото на паническото теглене на пари от американската банка Washington Mutual и ден след като бе съобщено за фалита на Lehman Brothers, основният финансов търговец в Съединените щати Reserve Primary Fund, които са инвестирали в дългови книжа на Lehman, изпаднаха в сериозна беда. При активи много по-малко от дължимите на инвеститорите, фондът се оказа на ръба на паническо теглене на пари. Когато паниката сред хората нарасна федералното правителство, страхувайки се от по-голяма паника на другите финансови пазари, гарантира всички подобни фондове за една година, започвайки от 19 септември 2008.

Причината тази паника да беше толкова плашеща, че да наложи безпрецедентна правителствена намеса, лежи в описанието на случващото се. Истината е, че Reserve Primary Fund не беше загубил всичко. Той просто „настъпи мотиката”, което означаваше, че нямаше реален долар срещу всеки осчетоводен долар, но все още можеше да плати 0,97 долара за всеки долар. Къде е кризата тук? В края на краищата, банковите вложители по правило губят повече, когато връхлети неочаквана инфлационна вълна върху покупателната способността на спестяванията им (само номиналната стойност на тези депозити е застрахована). Но случващото се не се фокусираше върху това. Загубата на реална стойност дължаща се на инфлацията от десетилетия не беше важна тема в описването на случващото се в Съединените щати, понеже устойчивата ценова стабилност накара хората да забравят за това.

Но те не бяха забравили за Голямата депресия от 1930-те, макар повечето живи днес да не са били живи тогава. През 2008 споменът за Голямата депресия беше съживен навсякъде, с всичките му цветни подробности за финансовата паника и гневни тълпи окупирали затворените банки. Нещо повече, отговорните власти повтаряха отново и отново, че подобни събития са исторически отдалечени и няма как да се случат отново. През 2008 духът на гнева от онова време, обществената реакция на доста по-малко по мащаб събитие, взе застрашителни размери.

Отне приблизително шест години след кризата на Комисията за валутния курс и ценните книжа да снижи уязвимостта на финансовите фондове, чрез изискването от 2014 за „плаваща NAV” (нетната стойност на активите), което означава че първичният финансов пазар повече не е длъжен да плаща по долар за всеки долар по номинална стойност. Те ще изплащат целия дял на вложителите по сметките им. Това обаче не е застраховка срещу загуби за инвеститорите в тези фондове. Все пак това със сигурност ще помогне да се предотвратява паническо теглене на пари, понеже паническото теглене на пари от някои няма да причинява щети на останалите, които не са изтеглили парите си.

Международната регулаторна рамка се промени в положителна посока от 2008 насам, но тази промяна може да бъде изпреварена от всяка промяна в настроението, което е присъщо на животинската ни природа. Регулаторите можеше да наложат плаващата NAV още преди десетилетия. Но те не го направиха, понеже не успяха да предугадят настроението, което можеше да дестабилизира фондовете за парично финансиране. От регулаторните власти не можеше да се очаква да предвкусят неочакваното обществено внимание към новооткрития риск от паническо теглене на пари от небанковите финансови компании.

Колкото по-дълго имаме икономическа система, която произвежда растеж чрез възнаграждаване на създаващи фалшиви реалности актьори и инвеститори, толкова повече рискове ще генерираме от вредни приказки и истории, които внезапно и за кратко да задушат вдъхновението. Регулаторите трябва да се преборят със скритите структурни рискове, които дестабилизират отвътре, както се случи с небанковите финансови фондове. Но най-неотложните регулации винаги ще се определят от времето и контекста, понеже настроенията се менят. А настроенията отекващи в обществото, още веднъж показват дрънкането на финансовите ни оръжия.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.