Преучредяване на Европа

Йошка Фишер*

От 2009, когато финансовата криза започнала в Америка през 2008 прониза еврозоната в сърцето, управлението на кризи стана новото нормално в Европа. В действителност в Европа следват криза след криза и това е малко вероятно да се промени скоро.

Европа премина през финансова криза, през гръцка криза, украинска криза и, от късното лято на 2015, през бежанска криза. А днес, с Обединено кралство, една от най-силните икономически и военно държави членки на ЕС, което се подготвя за референдум на 23 юни, за това дали да напусне ЕС (т.нар. „Брексит”), Европа скоро може да се изправи и пред криза на разцеплението.

В действителност, огромната криза на доверието в Европа и нейните институции се разпространи в повечето държави членки на ЕС, предизвиквайки възраждането на националистическите политически партии и идеи, както и намаляване на европейската солидарност. Ренационализацията на Европа се ускорява, което прави кризата най-опасната от всички, като заплашва с дезинтеграция отвътре.

Политическите лидери на ЕС – държавните глави и правителствата на страните членки, както и лидерите на Европейския съвет и Европейската комисия – взеха съдбоносно решение в началото на финансовата криза. Те прехвърлиха цялото си внимание върху механизмите за управление на кризи, а не върху изработването на визия за Европа и стратегия за постигането й.

Стратегическото управление на Европа може би изискваше постигането на необходимия компромис, което без съмнение би донесло политически рискове за всички държави членки. Истината е, че лидерите на ЕС предпочетоха да оставят различните кризи да се решат от само себе си, уповавайки се на вярата си в силата на обстоятелствата. Но този подход, роден от малодушие и неоправдано самочувствие, също си имаше своята цена: За своите граждани, един ЕС, който действа само в кризисен план, е отражение на некомпетентност, незаслужаващо тяхното доверие – не дълготрайно решение на наследените проблеми на континента, а просто още един проблем.

След почти шест десетилетия на успешна интеграция, Европа стана отличителен белег за всекидневния живот – една политическа, икономическа, институционална и правна реалност. Но всички проявления на Европа зависят от жизнеността на лежащата под повърхността идея, зависят от нейната душа. Ако тази идея е мъртва за европейските граждани и народи, ЕС е към своя край, който няма да настъпи внезапно, ами след дълга и мъчителна агония.

Нещата не могат да се случат по този начин. Твърде много – бъдещето на нашия континент в свят на бързи промени – е заложено на карта. Политиката на малките стъпки вече не е достатъчна. Без обновена визия за Европа и един по-ефективен подход за справяне с кризата, новите (и старите) националисти на континента ще продължат да трупат сила и да рискуват целия проект на мирна интеграция, базиран на върховенството на закона.

Референдумът за „Брексит” ще бъде повратна точка, както за Обединеното кралство, така и за ЕС като цяло. Той ще бъде последван или от въздишка на облекчение (както се надявам), или от катаклизъм, който ще удари ЕС в сърцето и ще нанесе катастрофални поражения на Обединеното кралство. Но каквото и да решат британците, многобройните кризи в Европа трябва да бъдат решени.

Финансовата криза е всичко друго, но не и приключила. Тя само е приела нов политически облик. Португалия, Испания и Ирландия показаха, че демократичните мнозинства не могат повече да търпят тежките последици от политиките на строги ограничения. А гръцката криза е на път да изкипи отново.

Еврото може и да не оцелее. Въпреки сигналите за умерено икономическо възстановяване в еврозоната, пропастта между Германия и повечето от останалите страни от еврозоната се разширява и задълбочава. Вече няма разговори за по-тесен монетарен съюз  и скоро няма да има.

А е повече от ясно, че ако еврото се провали, целият европейски проект ще се провали с него. Европейските лидери знаят, че еврото все още не е преодоляло кризата, въпреки техническите подобрения постигнати при предишните кризи. Без продължаване на великия компромис, постигнат между Германия и останалите страни членки на еврозоната, тя никога няма да оцелее. В действителност това ще означава реформиране на еврозоната базирано на по-дълбока политическа интеграция, което не е кой знае какъв подвиг.

Същото се отнася и до съвместната отбрана на ЕС, защитата на външните граници и реформираната европейска бежанска политика. Тук също ефективното политическо лидерство се нуждае от нова визия за обединена Европа в 21-ви век – това, което може и трябва да се уточни е как да бъде конструирана, и от какви институции и власт се нуждае.

Няма причини Европа да се плаши от кризите. Те раздвижват нещата и дават възможност на ЕС да се придвижи напред и да стане по-силен, при положение че застане срещу тях без страх за съпътстващите политически рискове.

Каквото и да реши Обединеното кралство през юни, Европа трябва да даде своя отговор – смело и с идея за работещите решения. Национализмът определено не е отговорът. Само истинските европейци могат да осигурят мирно, благоденстващо бъдеще за Европа.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.