Европа и опасната носталгия

Хавиер Солана*

Европейският съюз страда от опасна носталгия. Копнежът не е само по „добрите стари дни” – преди ЕС по всеобщото мнение да посегне на националния суверенитет – разпалващи възхода на националистическите политически партии. Европейските лидери продължават с опитите да прилагат вчерашните решения в решаването на днешните проблеми.

Всеки очакваше да спечели от интеграцията на ЕС. Когато се присъедини някоя страна, тя получаваше финансова помощ, а съществуващите страни членки печелеха достъп до нов пазар. Предимствата, както се очакваше, се забелязваха не само по съвкупните данни, но също така по личния опит на отделните граждани.

Но реалността се оказваше малко по-различна. В началото на глобалната финансова криза от 2008 по-слабите икономики в ЕС навлязоха в период на стремително покачваща се безработица, особено сред младите хора, докато по-силните икономики се оказаха под натиск да „проявят солидарност” чрез спасяване на страните в затруднение. Когато по-силните икономики осигуряваха това спасяване, те включваха в условията искания за затягане на фискалната дисциплина, което се оказа пречка пред възстановяването на икономиките получатели на помощ. Малцина се оказаха доволни, голяма част обаче стовариха вината върху европейската интеграция.

В този контекст политическите партии и движения критикуващи или противопоставящи се на ЕС извоюваха значително предимство, особено в Западна Европа. Макар тези движения да не са нещо ново, подкрепата за тях нарасна до обезпокоителни нива по време на предизвикания от кризата хаос. След всяка неуспешна политика за подпомагане на икономическото възстановяване, европейците оставаха все по-разочаровани, което пораждаше популистки чувства и искания за връщане на националния суверенитет.

Политическите лидери канализирайки тези искания не просто искаха да възвърнат националния контрол във всички сфери, те също така отправяха послание за безразличие – че дори пълно отхвърляне – към чужденците, отразено в отговора им на притока на бежанци в Европа. Според тях всяка страна трябва сама да се защити по всички възможни начини, дори и това да означава заобикалянето на върховенството на закона.

Но докато икономическата болка, изпитвана от много европейци, наистина е реална, диагнозата на националистите за нейния източник е погрешна. Истината е, че ЕС може да бъде критикувана за начина, по който се опитва да се справи с кризата, но не може да бъде обвинявана за глобалните икономически дисбаланси, които разпалват икономическото съперничество от 2008 насам. Тези дисбаланси са отражение на един много по-голям феномен: глобализацията.

Това не означава, че глобализацията е нещо лошо. Отварящите се към света общества и икономики очевидно срещат значителни трудности, но също така им предоставя огромни възможности.

До неотдавна Европа беше лидер в отвореността към света. Всъщност европейският проект е в същността си огледало на отвореността, което влече след себе си сложни проблеми на живеещите в днешния глобализиран свят.

През 2014, когато ЕС прие официално осем бивши комунистически страни за членове, европейската отвореност достигна своя връх. Изглеждаше сякаш Европа навлиза в нова ера, в която върховенството на закона, демокрацията и индивидуалните права са неоспорими. Сега, когато западно европейските страни започнаха да се противопоставят на отвореността, същото направиха и източно европейските партньори. Дори в някои страни – особено в Полша и Унгария – национализмът и анти-европейските чувства избуяха. За лош късмет това доведе до ерозия на върховенството на закона.

Полша е най-големият получател на европейско финансиране и е единствената страна в ЕС, която избегна рецесията по време на кризата. Дори се радва на 23-годишен непрекъснат растеж. Нещо повече, полското общество силно подкрепяше ЕС от самото начало на членството си. Дори последните данни от евробарометър показват, че 55% от поляците приемат ЕС положително.

Но полското правителство, водено от дясната партия „Право и справедливост”, се опитва да промени това, определяйки европейските политики като заплаха за полската национална идентичност. Вместо дискусия за това как да се приспособят специфичните политики към полските национални интереси или да се засили гласът на страната на европейско ниво, „Право и справедливост” отхвърли всички европейски мерки и решения като пряко предизвикателство към това, което Полша е.

Тези претенции, в известна степен, се повтарят като ехо от унгарското правителство, водено от дясната партия „Фидес”. Конституционните реформи прокарани през 2013, заедно с други неща, разширяват правомощията на изпълнителната власт и създават нов държавен съвет, пълен с членове на „Фидес”, който да регулира медиите.

Някои казват, че ако Унгария днес кандидатства за приемане в ЕС, щеше да й бъде отказано. Що се отнася до Полша, ЕК стартира безпрецедентно разследване, в отговор на наскоро приетото законодателство, което, под претекст за „защита на националния суверенитет”, концентрира повече власт в ръцете на правителството.

Това представлява разочароващ обрат. В предишната професионална роля, бях свидетел, както малцина други, на присъединяването на Полша и Унгария към евроатлантическите институции. С очите си видях пламенността и надеждата на техните народи в този исторически момент. Затова ми е изключително трудно да разбера позицията им днес.

Разбира се, не е неразбираемо, че Полша и Унгария, чиито суверенитет в голяма степен беше узурпиран от Съветския съюз, са особено чувствителни към външните опити за оформяне на решенията им и имат по-силно чувство за национална идентичност от останалите страни в ЕС. Но отблъскването на ЕС няма да ги защити от променливите влияния на глобализацията. Дори обратното, то ще ги направи много по-уязвими към многобройните й проявления.

Някои използваха разочарованието от глобализацията като оправдание за връщането на протекционизма и са носталгично настроени към спокойните дни на здраво охраняваните национални граници. Други, с тъга си спомнят за националната държава, която никога не е съществувала реално и държат на националния суверенитет като повод за отказ от по-нататъшната европейска интеграция. И двете групи поставят под въпрос основите на Европейския проект. Но паметта им ги подвежда, а копнежите са измамни.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.