Вътрешният враг на Британия

Харолд Джеймс*

Навсякъде по света демокрациите са изправени пред сериозни предизвикателства. Съединените щати са въвлечени в най-странната си кампания за първични президентски избори помнена някога, като популистики аутсайдери са на път да разрушат установените партийни механизми. Бразилия е парализирана от конституционна криза. Европейците сами се докараха до демократичен дефицит в ЕС. А в Обединеното кралство идеята за възстановяване на националния суверенитет подхрани кампанията за напускане на ЕС.

Но усилията за възстановяване на „властта на хората” могат лесно да обърнат хората едни срещу други. Приближаващият референдум за британското членство в ЕС е на дневен ред.

Традиционните теоретици на представителната демокрация са дълбоко скептични по отношение на пряката демокрация. Референдумът може да носи сериозни рискове. Когато един сложен проблем е сведен до прост избор, този избор става екзистенциален – потенциален извор на дълбоко, дългосрочно разделение. Именно това се случва днес в Обединеното кралство.

Но няма как да се избяга от усложненията в британската кампания. Те просто се появяват отново и отново в неувереността и в двата лагера какво точно ще постигне този избор. Оставането в ЕС би означавало запазване на „полу обособения” статут и може би искане за повече изключения и автономия от общите правила – курс предпочетен вече от министър-председателя Дейвид Камерън. Но то може и да означава опит на база общество да се решат широк кръг от проблеми – от сигурността до икономиката – които, както отбелязват привържениците на оставането в ЕС, Обединеното кралство не може само да реши. Този резултат, разбира се, би означавал по-тясна интеграция.

Аргументите на привържениците на излизане от ЕС („Брексит”) са доста по-неясни. Какво би се случило, ако Обединеното кралство бъде въвлечено в процеса на двугодишна процедура по напускане, предвидена в Договора от Лисабон? Ще оперира ли в съществуващата Европейска икономическа зона (т.нар. "Норвежко решение")? Или би избрало множество двустранни споразумения („Швейцарското решение”)? Ами дали да не е – както предложи министърът на правосъдието в кабинета на Дейвид Камерън Майкъл Гоув – изграждането на свободна търговска зона с Босна, Украйна и Албания („Албанския модел”)? Трябва ли Обединеното кралство да участва в преговорите за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство като отделен участник? Правилно ли е Обединеното кралство да се отрича от постигнатия огромен глобален прогрес за премахването на митническите бариери?

Всъщност изборът между „да” и „не” на 23 юли няма да реши нищо. Но проблемът няма да свърши с това. Предоговарянето на детайлите на британските отношения с Европа, какъвто и да е изходът, ще отнеме години. А успокояването на поляризацията причинена от референдума ще бъде доста по-дълъг процес.

За страни като Швейцария, с нейната практика в пряката демокрация, референдумите не произвеждат дълбока поляризация. Понеже се случват доста често, печелившите коалиции се менят постоянно и според конкретните проблеми, което означава, че отделния избор не оставя дълбоки разцепления в електората.

Но в представителните демокрации като Обединеното кралство (и почти всички останали демокрации днес), гласоподавателите избират лидери, които да преценяват сложните ситуации и да постигат компромиси. Когато решението се смята за толкова важно, че да не може да бъде поверено на представителството, принципите върху които лежи целият политически ред са под въпрос. Нещо повече, то добива изключителна важност, понеже разпалва силни страсти между двете опозиции. Всъщност, дълбокото разделение, което референдумът за „Брексит” предизвика, съживи стари спомени, разтърсили политическата вярност и развалили стари приятелства.

Най-пресният такъв спомен в Обединеното кралство е Суецката криза от 1956, която се превърна в дебат за следвоенната роля на Британия в света и степента й на зависимост от американското благоволение. През 19-ти век, е имало разгорещен дебат за свободната търговия със зърно, който завършва с отмяната на „Зърнените закони” от тогавашния министър-председател Робърт Пийл. Петдесет години по-късно, Франция е разделена заради осъждането за измяна на армейския капитан Алфред Драйфус.

Във всички тези определящи политически спорове, всяка от страните демонизира другата, твърдейки че опонентите са погълнати от злобата и невежеството. Същото се случва и днес във Великобритания.

Британците искащи да останат в ЕС са иронизирани като роби на една безбройна международна технократска бюрокрация, предатели на страната си, които могат да спечелят само като насаждат „въображаеми страхове”. В същото време, защитниците на продължаването на членството в ЕС обрисуват своите противници като реакционери, зле образовани, нищо не разбиращи дребнави англичанчета, подтиквани единствено от гнева и страха. С други думи, всяка една от страните твърди, че другата е неспособна да отдели емоциите си от рационалните доводи.

Истината е, че всички свързани с ЕС въпроси пораждащи гняв и страх сред британците, могат да бъдат решени случай по случай. В отговор на тревогите, че мигрантите ще влошат образованието, жилищната политика или транспорта, можем да се възползваме да подобрим училищата, да издадем повече разрешителни за строеж или да увеличим инвестициите в инфраструктура. Във всички тези сфери избраните представители имат възможност да постигнат нужния компромис.

Чрез обръщането към механизма на пряката демокрация, Британия подрива капацитета си за решаване на проблемите, пред които е изправена, вместо да генерира стабилност. Ситуация от типа „всичко или нищо” кара гражданите все повече да определят политиката според това, което германският философ на правото (и член на нацистката партия) Карл Шмит счита за неизбежно: отграничаването на приятели и врагове – или такива, за които сме готови да умрем и такива, които искаме да убием.

Подобни разделения могат да бъдат свързани отново само чрез прокарване на мост в далечното бъдеще. Те могат да устоят на превратностите на съдбата, които са ги и извели на върха, често отнемайки няколко поколения, докато изчезнат. Например, средиземноморска Европа усеща разрухата от споровете за властта на Католическата църква, точно както и американският юг продължава да си търпи последствията от робството и Гражданската война. Резултатът е социални напрежения, блокаж на политиката и нежелание за реформи или модернизация.

Със свикването на референдум Британия предизвика дълбок и фундаментален конфликт в собственото си политическо поле. Днес има реална опасност да останем тежко разделено и все по-непримиримо общество.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.