„Брексит” за британското банкиране

Хауърд Дейвис*

Когато оглавих банковия надзор в Обединеното кралство в средата на 1990-те, приятелите ми не го видяха като бляскав и впечатляващ скок в кариерата. Банковото регулиране беше трудна задача, както чистенето на канали: може би важна, но трудно пробиваше на първите страници. Изразяването на любопитство как прекарвам работните си часове беше типичен знак за приятелска любезност, а не толкова искрен интерес.

Двадесет години по-късно структурата на банковото регулиране в Европа се изкачи до върха на политическия дневен ред в Лондон. Тя стана една от ключовите теми за предоговарянето от британския премиер Дейвид Камерън на условията за членство на Великобритания в ЕС.

Едно от четирите основни искания на Камерън към ЕС е национално изключение за някои елементи от общите правила, които Европейската централна банка иска да въведе в банковия съюз на еврозоната, за да осигури последователен и единен подход към страните. Страховете на французите и други страни, че това изключение ще позволи на Обединеното кралство, в търсене на конкурентни предимства, да разхлабва финансовите регулации в Лондон, макар скорошните събития да предполагат, че капиталовите изисквания към банките и останалия контрол върху банковите дейности, и понастоящем са доста затегнати както в Лондон, така и навсякъде в Европа. Например, няма европейски еквивалент на британското изискване за „разделяне” на спестовното и търговското банкиране, а противопоставянето на френското и германското правителства предполага, че е малко вероятно да остане единствено.

Разбира се, причината банковия надзор – и като цяло за финансовите регулации – да привлича толкова голям политически интерес, е очевидна. Финансовата криза от 2008 показа, че банковите провали могат да имат катастрофални последици за икономиката като цяло.

Тази криза беше последвана от период, през който финансовия сектор нарасна драматично, особено в Европа. Съотношението банки/пазари – размерът на банковия сектор спрямо размера на пазара на активи и дълг – приблизително се удвои в Обединеното кралство и Германия за по-малко от десетилетие, докато същото това съотношение остана стабилно в Съединените щати и е на доста по-ниско равнище.

Разликата е доста забележима в еврозоната, където две-трети от външното финансиране на нефинансовите фирми идва от банкови заеми. За сравнение в Съединените щати това число е приблизително 20%, където, както и в Обединеното кралство, капиталовите пазари на активи и дълг играят далеч по-важна роля във финансирането на бизнес инвестициите.

Краткосрочните последици бяха, че забавянето на кредитирането, започнало през 2008, имаше по-сериозно дългосрочно влияние върху европейските силно зависими от банките икономики, като банките намалиха кредитирането, за да запазят и възстановят своите капиталови баланси. Този процес все още тече в част от континентална Европа, макар че бизнес кредитирането от страна на банките се възстанови в Обединеното кралство. Но едно ново изследване на Сам Лангфилд от ЕЦБ и Марко Пагано от Университета на Неапол посочва, че дългосрочните последици са доста по-лоши от очакваните.

Ландфелд и Пагано отбелязват, че в осемте години след началото на кризата, БВП на ЕС е нараснал едва с 2%, в сравнение с повече от 9-те процента в Съединените щати, и отдават тази разлика на трансатлантическите разлики във финансовата структура. Анализирайки данните за голям брой страни, те откриват, че „нарастването на размера на банковия сектор в отделните страни в сравнение със стоковата и дългова пазарна капитализация е свързано с по-ниския ръст на БВП в следващия петгодишен период”.

А силата на въздействието, което те оказват е значителна. Съотношението банки/пазари в Европа е било 3,2 през 1990. През 2011 то нараства до 3,8. Нарастване до такива размери е свързано в техния модел с 0,3-процентно намаление на годишния растеж и двойно по-голямо по време на имотни кризи, имайки предвид високия дял на ипотечното кредитиране в балансовите отчети на банките в ЕС.

Мнозина страни в ЕС, особено Ирландия и Испания, претърпяха срив на цените на имоти след 2008. Затова сравнителният размер на банките в ЕС вероятно е причина почти наполовина за слабия растеж в сравнение със Съединените щати.

Това обяснява защо ЕЦБ, а и някои правителства в ЕС, са горещи поддръжници на проекта обединение на капиталовите пазари, което цели да намери начин за стимулиране на растежа по небанкови финансови канали из целия континент. Процесът би намалил опасното свръх доверяване на банките.

Обединеното кралство, както винаги, се намира някъде по средата на Атлантика. Натрупалият се икономически растеж от 2008 до 2015 е 6%. По-близо по-скоро до Съединените щати, отколкото до останалата част от Европа, макар все още сравнително слабо да се съживява от дълбоката рецесия.

Стоковият пазар в Обединеното кралство е по-голям в сравнение с нейната икономика, за разлика от повечето други в Европа. Неговата банкова система е по-голяма и концентрирана, макар че новонавлизащите играчи и новите канали за финансиране променят това. Директното кредитиране се разширява по-бързо отколкото където и да е другаде в Европа. Банките в Обединеното кралство също са, средно, по-ориентирани към неевропейските пазари, което прави банковия сектор да изглежда по-голям. А една-трета от активите на банковия сектор в Обединеното кралство, са държани от неевропейски банки. Само Люксембург се приближава до тези числа, с под 20%, докато във Франция, Германия и Италия, отвъдморския дял на собствените им пазари е пренебрежим.

Тези разлики отчасти могат да обяснят нежеланието на Обединеното кралство да участва в Европейския банков съюз, докато някои други страни извън еврозоната са горещи привърженици на присъединяването към него, страхувайки се, че в противен случай, те могат на практика да бъдат изключени от процеса на вземане на решение в ЕЦБ. В Лондон, дори проевропейски настроените предпочитат да се справят с останалите предизвикателства пред финансовия сектор на Великобритания с национални средства. Разликите в структурата прави от това един неразбираем избор.

*Хауърд Дейвис е първият председател на Банковия надзор на Обединеното кралство (1997-2003), бивш подуправител на Английската централна банка, бивш директор на Лондонското училище за икономика (2003-2011), генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия и автор на книгата „Бъдещето на банкирането: възходът и падението на централното банкиране”.