Ценовият парадокс

Робърт Скиделски*

През 1923 година Джон Мейнард Кейнс постави един фундаментален икономически проблем, който остава валиден и до днес. „Инфлацията е несправедлива, а дефлацията не е за препоръчване,” пише той. „От двете обаче дефлацията е...по-лоша, тъй като е по-лошо...да се предизвиква безработица, отколкото да се разсърдят рентиерите. И все пак не е необходимо да слагаме на везната едно зло срещу друго зло”.

Логиката на аргумента изглежда неопровержима. Понеже много договори са „фиксирани” (тоест не могат да бъдат преразглеждани) при ясни финансови ангажименти, инфлацията и дефлацията биха нанесли щети на икономиката. Покачващите се цени намаляват стойността на спестяванията и пенсиите, докато падащите цени намаляват очакванията за печалби, поощрявайки спестяването, като по този начин нараства реалната тежест на дълга.

Тази мисъл на Кейнс става основен стълб в монетарната политика (един от няколкото, гарантиращи оцеляване). Правителствата, според тази установена мъдрост, трябва да се стремят към стабилни цени, с малки отклонения по посока на инфлацията, за да стимулира „животинските инстинкти” на бизнесмените и потребителите.

В десетилетието преди финансовата криза от 2008 година, независимите централни банки си поставиха за цел инфлация от около 2%, за да осигурят ценова стабилност на икономиките. По този начин се предотвратяваше предизвикването на очаквания за нежелано отклонение на цените, ако не е временно разбира се, от поставените цели. В изчисленията на бизнеса трябваше да бъде елиминирана несигурността в бъдещото движение на цените.

Но от 2008 година насам, Федералният резерв и Европейската централна банка не успяваха да постигат целите за 2% инфлация в нито една година, а Английската централна банка постига тази цел само в една от седемте години. Нещо повече, през 2015 година цените в Съединените щати, в еврозоната и в Обединеното кралство са в постоянен спад. Въпросът е какво е лявото на инфлационната стабилност? И дали падащите цени спомагат за икономическото възстановяване?

Първото нещо, което хрумва като отговор е, че тази „стабилност” е неубедителна именно за монетарната теория, върху която е базирана. Ценовите равнища винаги са били резултат от множество фактори, от които монетарната политика може би е най-важният. Днес колапсът на цените на суровия петрол е вероятно най-значимият фактор за падането на инфлацията под поставените цели, както през 2011 година повишаването на същите цени вдигна инфлацията над определените равнища. Както британският икономист Робърт Ботъл отбеляза в своята книга от 1996 година „Смъртта на инфлацията”, влиянието на глобализацията върху падането на цените е много по-силно от антиинфлационните политики на централните банки. Всъщност следкризисният опит от количествените облекчения освети тази сравнителна неспособност на монетарните политики да уравновесят глобалния дефлационен натиск. От 2009 до 2011 година Английската централна банка наля 375 млрд. британски лири (или 578 млрд. долара) в британската икономика, „за да върне инфлацията до целените равнища”. Федералният резерв от своя страна наля 3 трлн. долара за съвсем кратко време. Но с това се постигна само временен скок на инфлацията.

Една стара поговорка обаче гласи: „Може и да успееш да вкараш коня в реката, но не можеш да го накараш да пие”. Хората не могат да бъдат накарани да харчат пари, ако нямат добра причина да го направят. Ако бизнес перспективите са неясни, компаниите няма да искат да инвестират. Ако домакинствата са затънали в дългове, те няма как да искат да му отпуснат края. Европейската централна банка е на път да открие тази непреходна истина със стартирането на собствена програма в размер на 1 трлн. евро за монетарно раздуване на паричната маса, в опит да стимулира мудната икономика на еврозоната.

Как да се случи възстановяването, ако все изпадаме в евфемистично наречената „негативна инфлация”? Засега има съгласие само за това, че негативната инфлация е лоша за производството и заетостта. Кейнс дава отговорът на въпроса още през 1923 година: „падащите цени”, пише той, „причиняват щети на предприемачите, а страхът от падащите цени ги кара да защитят преди всичко себе си като съкращават дейностите си”.

Много коментатори обаче искрено се радват на очакванията за спад на цените. Те правят разлика между „липсата на инфлация” и „лошата дефлация”. Липсата на инфлация означава повишаване на разполагаемите доходи на кредитополучателите, пенсионерите и работниците, и падане на цените на енергията за индустрията. По този начин всички сектори на икономиката ще харчат повече, ще се повишат производителността и заетостта (а цените ще се стабилизират).

И обратно, лошата дефлация означава нарастване на реалната тежест на дълга. Длъжниците са се съгласили да плащат фиксирана лихва всяка година. Ако паричната стойност се повишава (с падането на цените), лихвата, която те плащат ще им струва повече, измерено в стоки и услуги, които те могат да си купят, ако цените останат на същите нива. (обратно, при инфлация, лихвата ще им струва по-малко.) И така, ценовата дефлация означава дългова инфлация, а по-голямата дългова тежест означава по-малко харчене. Имайки предвид огромните нива на неуредени частни и публични задължения, лошата дефлация, както пише Ботълс, „е невъобразим кошмар”.

Но как можем да предотвратим превръщането на липсата на инфлация в лоша дефлация? Апологетите на монетарната експанзия вярват, че всичко, което е нужно да се направи е да се увеличат оборотите на печатарските машини. Но какво може да ни накара да вярваме, че подобно действие ще бъде по-успешно в бъдеще, ако не е било успешно в последните години?

Избягването на дефлацията – и стабилното възстановяване на икономиката – както изглежда зависи от една от двете възможности: рязко преобръщане на тенденцията на падащи цени на енергията или предварително разписана политика на повишаване на заетостта чрез публични инвестиции (което като вторичен продукт може да доведе до нарастване на цените). Но тава означава преразглеждане на приоритетите за намаляване на дефицитите.

Никой не може да каже кога ще се случи първото и никое правителство не е подготвено да стори второто. Затова най-вероятният резултат е повече от същото: да продължим да се движим на полусъединител.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.