Как действа неконвенционалната монетарна политика

Централните банки са натоварени със задачата да изработват монетарната политика на страната, която контролира размера и стъпката на растеж на паричното предлагане. Тази функция е важна, тъй като монетарната политика може да помогне за повишаване на икономическия растеж по време на рецесия и да произвежда стабилност  в периоди на висока инфлация. Конвенционалните методи използвани в монетарната политика включват увеличение или намаление на размера на лихвата, определяне на лимитите за банкови резерви и парично предлагане чрез операции на свободния пазар.

По време на тежка икономическа криза, подобна на Голямата рецесия от 2008 година, тези традиционни инструменти на монетарната политика  не сработиха и не могат повече да бъдат ефективни за постигане на поставените цели. Неконвенционалната монетарна политика, каквито са количествените облекчения, може да бъде използвана за съживяване на икономическия растеж и за стимулиране на търсенето.

Кратък преглед на конвенционалната монетарна политика

Когато националната икономика „прегрее” – расте бързо до точка, при която инфлацията се повиши до опасни равнища – централната банка ще предприеме ограничителна монетарна политика, за да затегне паричното предлагане. Това намалява количеството пари в обращение, както и нивото на новопостъпващите в системата пари.

Повишаването на основната лихва прави парите по-скъпи, увеличава разходите за заемане на пари и намалява търсенето на пари в брой. Централните банки също така могат да увеличат размера на резервите, които търговските и спестовните банки са длъжни да държат в наличност, ограничавайки по този начин възможностите им за отпускане на нови заеми. Централната банка може също така да продава правителствен дълг от своите резерви на свободния пазар, изтегляйки по този начин пари от обращение.

Когато националната икономика изпадне в рецесия, тези инструменти могат да бъдат използвани по обратния начин, прокарвайки свободна или експанзионистична монетарна политика. Основните лихви се намаляват, лимитите за резерви се снижават и вместо продажба на правителствен дълг на свободния пазар, те го изкупуват в замяна на новонапечатани пари.

Неконвенционални инструменти на монетарната политика

Проблемът с конвенционалните монетарни инструменти в период на дълбока рецесия или иконономическа криза е, че полезността им става ограничена. Номиналните лихви са практически нулеви, а изискванията за банкови резерви не могат да бъдат понижени, понеже банките рискуват да изпаднат в несъстоятелност. Когато лихвите бъдат намалени почти до нула, икономиката също така рискува да изпадне в ликвиден капан, тъй като хората вече не са заинтересовани да инвестират, а вместо това започват да спестяват пари, което спъва възстановяването.

Това принуждава централната банка да увеличи паричното предлагане чрез операции на свободния пазар. В период на криза обаче, гарантираните правителствените дългове започват да нарастват до своите критични нива, което ограничава ефективността им като инструмент на монетарната политика. Вместо да купува гарантирани правителствени дългове централната банка може да закупи други гарантирани дългове, освен правителствен дълг, на свободния пазар. Често това се има предвид когато се говори за количествени облекчения.

В нормални условия, пазарите на гарантирани неправителствени дългове работят без намесата на централната банка, а те решават да продават тези дългове само при нужда. Видовете гарантирани дългови книжа закупени при стартиране на програма за количествени облекчения, обикновено са дългови книжа притежавани от финансови институции, собственици на книжа гарантирани с ипотеки. Количествените облекчения могат също така да са под формата на закупуване на дългосрочни ипотеки като в същото време се продава дългосрочен дълг, за да се повлияе на кривата на доходите, в опит да се подпомогне имотния пазар, който е финансиран чрез дългосрочни ипотечни задължения. Когато централната банка започне да изкупува частни активи, каквито са корпоративните книжа, това се нарича кредитно облекчение.

Ако всичко пропадне, банката може да направи опит да въведе политика на отрицателни лихви, която означава, че вместо да плаща лихви по депозити, депозантите ще трябва да плащат за привилегията да държат парите си в банката. Идеята е, че хората ще предпочетат да харчат или да инвестират парите си, вместо да бъдат наказвани затова, че ги задържат. Този вид политика обаче може да бъде доста опасен, понеже на практика наказва спестителите.

Граничният случай

Централните банки задействат механизмите на монетарната политика, за да променят размера на паричното предлагане и стъпката на нарастването им. Това обикновено се прави чрез определяне на лихвените равнища, чрез определяне на изискванията за банкови резерви и чрез приканване към свободните пазари да оперират с гарантирани правителствени дългове. В периоди на силен икономически спад, инструменти като политиката на нулева лихва стават неработещи, а търговските банки започват да се тревожат за ликвидността си.

Ангажирането на свободните пазари да оперират с други инструменти освен с правителствени книжа, каквито са гарантираните с ипотеки дългове, може да помогне в такива ситуации. Именно това се разбира, когато се говори за количествени облекчения. Когато обаче количествените облекчения не са достатъчни, банката може да вкара в играта и други пазари, в това число и пазарите на активи, а това от своя страна е сигнал за самите пазари, че банката ще се ангажира с експанзионистична политика за продължителен период от време или дори ще прибегне до въвеждането на отрицателна номинална лихва.