Кармен Райнхарт*
Докато банкери и финансови министри от цялото земно кълбо се
събират за годишната среща на МВФ в Перу, нововъзникващият свят гъмжи от
симптоми за нарастваща икономическа уязвимост. Отминаха дните когато срещите на
МВФ бяха монополизирани от проблемите на напредналите икономики борещи се да се
възстановят от финансовата криза от 2008. Днес, дискусиите се изместиха отново
към нововъзникващите икономики, които са изправени пред риска от финансова
криза.
Макар да няма финансови кризи, които да са напълно идентични,
всичко сочи че тези две споделят някои общи симптоми: значителен спад на
икономическия растеж и износа, успокояване на бума в цените на активите,
нарастващ дефицит по текущата сметка и в бюджета, нарастващо съотношение между
заемните и собствените средства и свиване или дори пълно пресъхване на прилива
на капитали. В една или друга степен нововъзникващите икономики днес проявяват
всеки един от тях.
Повратната точка идва през 2013, когато очакванията за
повишаване на основната лихва в Съединените щати спадът на глобалните цени на
суровините сложи край на многогодишното вливане на огромни потоци от капитали,
които подкрепиха растежа на нововъзникващите икономики. Китайското забавяне в
последно време, съпроводено от нарастващи турбуленции на световните капиталови
пазари и до нов спад на цените на суровините, влоши значително забавянето в
нововъзникващия свят.
Тези предизвикателства, макар и трудно разрешими, все пак са
видими. Но нововъзникващите икономики също така страдат от друг симптом на една
надвисваща криза, много по труден за улавяне и измерване: скритите дългове.
Понякога свързани с корупция, скритите дългове обикновено не
се появяват в счетоводните баланси или в регулярните база данни. Те имат
свойството да мимикрират от една криза до следващата, както и играчите
забъркани в натрупването им. В резултат на това, те често остават незабелязани,
докато не стане твърде късно.
Всъщност това не беше известно преди да се разрази кризата на песото
от 1994-1995, при която светът научи, че частните банки в Мексико са натрупали
значително количество валутен риск чрез задбалансови заеми (дериватни
инструменти). По същия начин, преди азиатската финансова криза от 1997, МВФ и
финансовите пазари беше в неведение, че резервите на Тайландската централна
банка са почти изчерпани (общо 33 млрд. долара не са отчетени като гаранция по
сключени договори, което стопява нетните резерви до само около 1 млрд. долара).
А до гръцката криза през 2010 си мислехме, че фискалните дефицити на страната и
дълговата тежест са далеч по-малки от действителните, благодарение на
употребата на финансови деривати и проявата на творчество при отчетността от
страна гръцкото правителство.
Затова големият въпрос днес е дали дългът на нововъзникващите
икономики е скрит? И за нещастие, има значителни пречки, за да можем да си
отговорим на този въпрос – започвайки от непрозрачността на китайските
финансови транзакции с други нововъзникващи икономики през последното
десетилетие.
По време на вътрешния инфрастуктурен бум, Китай финансира
големи проекти – често свързани мините, енергията и инфраструктурата – в други
нововъзникващи икономики. Имайки предвид, е заемите бяха деноминирани в
американски долари, това пораждаше валутен риск, добавяйки още едно измерение
към уязвимостта на счетоводния баланс на нововъзникващите икономики.
Но обхвата на това финансиране е до голяма степен неизвестен,
понеже голяма част от него идва от Банката за развитие на Китай, която не е
включена в събираните база данни на Банката за международни разплащания
(основния глобален източник на подобна информация). И понеже заемите рядко са
били предлагани под формата на вторични активи на международните капиталови
пазари, те не са включвани в, да кажем, базата данни на Световната банка.
Дори там където има данни, таблиците трябва да бъдат тълкувани
внимателно. Например, данните събрани на база всеки един проект от инициативата
за Глобално икономическо управление и Диалог между Америките може да внесе
някаква яснота в китайското финансиране за няколко Латиноамерикански икономики.
Например, изглежда че от 2009 до 2014 общото финансиране отделено от Китай за
Венецуела възлиза на 18% от годишния БВП на страната, а Еквадор получава заеми
от Китай надминаващи 10% от нейния БВП. Китайското финансиране за Бразилия
достига 1% от БВП на страната, докато финансирането на Мексико е сравнително
малко.
Но реалните плащания може да паднат малко в сравнение с
първоначалните предвиждания, ако се окаже че дълговете на тези страни към Китай
са по-ниски от пресмятаните. Другата възможност – която е и по-вероятна – е
данните да не включват някои проекти , кредитори или кредитирани, което ще
означава, че дълговете може да са доста по-високи.
Нещо повече, другите форми на кредитиране – като търговско
финансиране, което означава по-кратки матуритети – не са включени в тези
таблици. Споразуменията за валутни суапове, които са от съществено значение от
Бразилия до Аржентина, също трябва да бъдат включени в сметките. (Това разкрива
важността на данните за нетните, а не за общите, резерви).
Накратко, макар дългът на нововъзникващите икономики да
изглежда доста умерен според историческите стандарти, изглежда че той е доста
подценяван, може би с голяма разлика. Ако е така, значението на съществуващото
движение на капиталовите потоци от и към нововъзникващите икономики може би е
доста по-голямо от предполагаемото – достатъчно голямо, за да предизвика криза.
В този контекст, откриването на следите от транзакциите и създаването на
финансова обвързаност е по-важно от всякога.
*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система
в Harvard University's
Kennedy School of Government.
Няма коментари:
Публикуване на коментар