Да кажем „да” на Европа

Карл Билд*

През 1963 френският президент Шарл де Гол шокира Обединеното кралство с отхвърлянето на неговото желание за присъединяване към Европейската икономическа общност. Логиката зад прочутото „не” на Де Гол беше проста: британците не са достатъчно европейци.

„Англия всъщност е изолирана държава, тя е морска държава, тя е свързана чрез своите борси, своите пазари, своите линии за доставки с най-разнообразни и често много отдалечени страни”, обяснява Де Гол. „Възможно е един ден Англия да успее да се промени достатъчно, за да стане част от Европейската общност...в този случай...Франция ще престане да се противопоставя”.

Ветото на Де Гол издържа дълго след него. То остана до 1973, до неговия приемник Жорж Помпиду, когато Франция оттегли възраженията си към британското членство. През тези повече от 40 години оттогава, Обединеното кралство игра важна роля в оформянето на посоката на европейската интеграция, като същевременно се преобрази от „болният човек на Европа” в една от най-конкурентните световни икономики.

Малцина днес помнят, че именно британският министър-председател Маргарет Тачър, въпреки отявления й евроскептицизъм, стартира процеса на европейската интеграция след десетилетие на стагнация. Съюзникът на Тачър, Артър Кокфилд, еврокомисар за вътрешния пазар и услугите, даде тласък на реалната интеграция на пазара на стоки, услуги, хора и капитали – усилие, което в края на краищата доведе до създаването на Единния пазар на ЕС през 1992. Тачър дори преобърна старото голистко убеждение, че всяка страна член на ЕС трябва да има национално право на вето по всички решения, като по този начин прокара пътя на мажоритарното гласуване.

По същия начин, малцина европейски политици бяха по-убедителни по отношение на реализацията на общата европейска външна политика и политика за сигурност от бившия министър-председател Тони Блеър. За него запазването на мира беше наистина важно, но превръщането на Европа в глобален играч си беше приоритет.

Затова е учудващо, че значителен дял от британските избиратели изглежда споделят оценката на Де Гол за неприязънта на страната си към Европа. На 23 юни, в едно решение с изключителна важност за цяла Европа, британските избиратели ще решават в референдум дали да излязат от ЕС. Ако те предпочетат да напуснат, рискуват не само да се простят с икономическите си успехи, но също така да разрушат много от подпорите на обединена Европа.

Едно британско излизане – или „Брекзит” – ще причини много вреди на целия континент. През 1970-те и 1980-те, магнетичната вяра в обединението помогна за стабилизирането на демокрацията в Гърция, Испания и Португалия. През 1990-те, когато десет страни и 100 млн. граждани се откъснаха от лапите на съветската империя и се присъединиха към Запада, вярата в европейското разширяване улесни, мотивира и в някаква степен даде насоки на промяната. Меката сила на една обединена Европа вдъхнови демократичните реформи през следващите десетилетия в Турция, а само преди две години, вярата в Европа вдъхнови промените в Украйна. Въпреки че двата случая разкриха ограниченията на меката сила на ЕС, тя остава ключът към преодоляването на тежкото наследство на Балканите.

Ако Обединеното кралство напусне, силата му бързо ще избледнее. Други, по-мрачни модели ще станат по-влиятелни. Демоните на историята вече са окончателно пропъдени от Европа. А една Европа, която започва да се разпада не само ще бъде по-слаба, но нейната уязвимост към дестабилизиращи сили, вече пъплещи към границите й, ще я направят като цяло по-опасна.

Само общите действия на европейските страни могат да осигурят стабилността на континента и, в някои случаи, на непосредствените й съседи. Без Обединеното кралство като централна част от нейните структури на мира, Европа просто може да загуби необходимата й тежест и да се свлече по спиралата надолу.

Като минимум, „Брекзит” би тласнал ЕС към години на несигурност. Договарянето на сложен развод и нови отношения с Великобритания би изразходило политическия кислород на ЕС (особено ако, което е доста възможно, се разпадне самото Обединено кралство, а Шотландия се присъедини отново към Европа). Това би отклонило Европа от другите сериозни предизвикателства, каквито са руската агресия, нестабилността в Близкия изток и собствената й замираща икономика.

За Съединените щати „Брекзит”-ът би бил предателство към ключовите елементи на външната политика защитавана от всеки американски президент от Дуайт Айзенхауер насам. В същото време руският президент Владимир Путин със сигурност ще ликува. А националистическите партии из цяла Европа биха се почувствали така сякаш бъдещето е тяхно.

Защитниците на „Брекзит”-а не са никак склонни да обясняват с подробности своите планове за бъдещето на страната си. Техните възгледи изглеждат почти напълно формулирани от противопоставянето. Ключов въпрос е дали постевропейското Обединено кралство ще остане част от създадения от Тачър единен пазар, особено прострелия се до дигиталния свят и обвързан с договорите за свободна търговия с целия свят. Напускането на единния пазар би довело до дълбока несигурност за британската икономика, особено за финансовия й сектор. Дори Съединените щати признават, че ще й бъде невъзможно да договори отделна сделка за свободна търговия с Обединеното кралство.

Оставането в единния пазар обаче, си има цена – такава, каквато британските избиратели може и да не подкрепят. Обединеното кралство ще се наложи да възприеме някакъв статут на сателит, който Норвегия, Исландия и Лихтенщайн сега имат, приемайки и изпълнявайки решения, в чието оформяне не са участвали. Ако този демократичен дефицит е неприемлив за Обединеното кралство, тя ще остане сама, навън на икономическия студ.

Разбира се, Де Гол не греши като отбелязва навремето, че британската политическа култура е различна от френската. Но същото е валидно и за шведската, полската или австрийската. Европейският проект не е за отказа от разнообразието или заради опита да се вкарат всички в една матрица. Всъщност, разнообразието в Европа по някакъв начин е най-голямата й сила.

Мнозина се упражняват на тема решение на британските избиратели през юни. Обединено кралство, което се рее без посока би имало обаче трагична съдба. Един разединен ЕС би се оказал в огромна опасност. А свят без силна, единна Европа би бил по-беден и по-малко сигурен.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.