Съхраняване на Османската мозайка

Карл Билд*

Коренът на много от конфликтите в Близкия изток е лежи в разпада на Османската империя в началото на 20-ти век и в неуспеха оттогава да се установи стабилен регионален ред. Усилията на международната общност за налагане на ред и траен мир в региона трябва да бъдат съпроводени с напомняне на уроците на историята.

Османската империя – някога простирала се от Бихач, в днешна Босна, до Басра в Ирак – била богата мозайка от смесени култури, традиции и езици под абсолютната власт на Султана в Истанбул. Тя е забележително стабилна и е осигурявала мир региона в продължение на стотици години. Но когато започва да се разпада, това става по насилствен начин.

Това се случва на Балканите, където започва процес на създаване на национални държави, базиран на Османската мозайка. И това процес слагащ началото на две десетилетия на опустошителни войни – първата в началото на 20-ти век, втората през 1990-те.

По онова време, в Месопотамия и Леванта, се появява нов сноп страни, след като външни сили преначертават картата на Османската империя. Сирия и Ирак са резултат от преговорите на съревноваващите се френски и британски интереси. Гърците правят злополучен опит да завладеят западна Анадола – довел до разпалването на революция и до създаването на модерна Турция. А Декларацията „Балфур” от 1917 – британски опит за образуването на еврейска държава в Палестина – полага основите за създаването на Израел през 1948, последвано от десетилетия на сблъсъци и преговори.

Определянето на мястото на Османската провинция Мосул, става част от особено трудни преговори, поради претенциите на двете нови правителства в Турция и Ирак. Комисията назначена от Обществото на народите и оглавена от шведски дипломат, преначертава региона в търсене на справедливо решение, но се проваля напълно в опитите да намери ясна разделителна линия. В края на краищата Комисията съветва провинцията да бъде дадена на Ирак, но само поради факта, че Ирак се очаква да остане под управлението на Обществото на народите за десетилетия.

Оттогава, в следствие на войните и революциите, остава една неоспорима истина: Османската мозайка не дава ясни разграничителни линии, позволяващи спокойно преподреждане на региона и образуването на държави или държавни образувания с хомогенни етнически, национални или религиозни характеристики. Признаването на тази истина е от изключителна важност. Регионалният ред  създаден като следствие от разпада на империите след Първата световна война, може и да е спорен, но всеки опит за промяна вероятно ще води до още кръвопролития.

Разделянето на Ирак на две отделни сунитска и шиитска държави, например, може лесно да се превърне в Месопотамска версия на трагедията на Индийския субконтинент от 1947, когато милиони хора загинаха бягайки към Пакистан или Индия след разделянето. Всъщност, конфликтът между араби и кюрди, който би последвал след каквото и да е разделяне на Ирак, ще бъде кървав и продължителен, и ще има дълбоки последици за Иран, Туция и Сирия, с огромните си кюрдски населения. Битката за контрол на Багдад също ще бъде тежка.

Намирането на решение на конфликта в Сирия няма да е по-лесно. Защитаваната от Русия алауитска държава по протежение на брега, може и да е стабилна, но властта в Дамаск ще си остане силно оспорвана. Сирийското християнско малцинство също може да се окаже жертва на тези усилия.

Страната е дом на най-старата християнска общност в света, която, макар да е много по-малка от когато и да било, запазва неоспоримите си исторически права в региона. Те са малка част от миниатюрно парче в Османската мозайка, съхранена в съвременна Сирия, но те могат да загинат, така както загина и тя.

Разбира се, Османската мозайка е сериозно увредена и е в процес на бавен разпад. Но обстоятелството, че старите мултикултурни търговски градове Алепо и Мосул може никога да не възстановят своя блясък, не трябва да се използва като извинение за ново преначертаване на границите в региона с цената на реки от кръв.

Докато международната общност се стреми да сложи край на хаоса и на конфликтите разтърсващи Близкия изток и да установи регионален ред, който да остане мирен и стабилен, нейните лидери трябва да се съобразяват с настоящата рамка. Кабинетните стратези в далечни страни се самозаблуждават, ако си мислят, че опитите за налагане на чисто нови граници по тези древни земи няма да се препънат в съвременните реалности.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.