Една мрежа, едно бъдеще

Карл Билд*

Имало едно време две суперсили – Съединените щати и Съветският съюз – които провеждали срещи на върха за намаляване на опасността от ядрена война. Днес, тези срещи са между Съединените щати и Китай, като голяма част от времето им се посвещава на намаляването на опасността от конфликт и сблъсък в киберпространството.

Залогът не би могъл да е по-висок. Как отговорите на света на заплахата от кибер атаки ще определи степента, до която бъдещите поколения ще могат да извлекат полза от дигиталната ера. В допълнение на възможността за конфликт, има опасност правителствата да реагират несъразмерно, вдигайки информационни бариери, които да подкопаят потенциалните ползи от интернет.

По някакъв начин ние вече сме в нискостепенен продължаващ конфликт в кибер пространството. Китай не е единствената страна, която се занимава, дали с преки или непреки държавни действия, с мощни кибер операции срещу политическите и икономическите структури на други страни. В средата сме на едно от онези исторически размествания, при които нападателните технологии са по-евтини и по-силни от отбранителните такива.

Затова е нужно да има правила за управление на кибер пространството и може би среща на върха на кибер-силите – Съединените щати са лидер в областта на интернет технологиите, а Китай е с най-голям брой потребители – би била една добра първа стъпка в тази посока. Но опасността не идва само от политическата конфронтация между държавите. Страхът от загуба на контрол вътре в самите държави подтикна изработката на изисквания за локализиране на нови данни и други ограничения, които биха увредили и дори балканизирали интернет.

В Русия, Кремъл си има своя разбираема причина за гарантиране – без значение на размера на неизбежните разходи – че всички данни генерирани в страната ще бъдат съхранявани на базирани в Русия сървъри. Но не по-малко притеснителни са политиките и в ЕС, който в името на защита на личното пространство на гражданите, стана водещ в налагането на ограничения върху свободния достъп до информация.

В някои европейски страни, както и в Германия, изглежда са убедени, че данните за гражданите ще бъдат подсигурени само ако се съхраняват на европейска почва, далеч от достъпа, да кажем, на злите американски шпиони. Тази опростенческа философия както изглежда се уповава на скорошното решение на Европейския съд, обезсилващо т.нар. споразумение за сигурност, което регулираше свободния достъп до информация през Атлантика. В резултат на това цялостната правна рамка за пренос на подобни данни беше хвърлена в хаос.

Осигуряването на защита и интегритет на данните е наистина основен проблем. Но това е малко вероятно да се случи в местата за съхранение на данни. Атакуващи базирани в Китай наскоро проникнаха в Американското управление за личните данни и откраднаха повече от 22 млн. файла с чувствителна информация за федералните служители. Китайски и руски хакери редовно разбиват сигурността на индустриални и правителствени мрежи в Съединените щати и Европа. А няколко страни вече прекъснаха подводните кабели осигуряващи световните комуникации. Затова въпросът е какъв проблем разрешава всъщност локализацията на данни?

Решението за защитата на личното пространство не лежи в локализацията на данните, а в развитието на система за сигурност и подходяща употреба на криптирането. Съхранението на данни всъщност означава да се продължи трансфера на данни между потребителите, без зачитане на вестфалските граници. Сигурността в дигиталния свят е основана на технологии, а не на география.

С бързото развитие на глобалните вериги за определяне на стойността, нашите икономики стават все по-зависими от свободното движение на данни през политическите граници. С появата на новите, глобални технологии като търгуването чрез криптовалути – все по-разпространен начин за разплащане с виртуални валути – идеята за локализация на данните става още по-нелогична.

ОИСР съвсем наскоро публикува доклад, разкрива как иновациите базирани на информация ще влияят все повече на икономиката в бъдеще. Набляга се преди всичко „на нуждата да се подпомогне отвореността на глобалната информационна екосистема и по този начин на свободния пренос на данни през националните граници, държавни сектори и организации”.

Тези принципи се съдържат в наскоро подписаното Транстихоокеанско партньорство, което ще управлява търговията и инвестициите на 12 страни по крайбрежието на Тихия океан, в това число на Съединените щати. Останалият свят трябва да последва примера.

Всъщност обемният глобален дневен ред на дигиталното управление – новата територия на дипломацията – е пред нас. Той включва установяването на формални и неформални правила за поведение на държавите, по-добри правни механизми за третиране на презгранични киберпрестъпления, прозрачно национално законодателство за изпълнение и потвърждаване на нуждата от криптиране за защита на неприкосновеността на данните. Във всички тези сфери усилията за справяне с киберпрестъпността и тероризма не трябва да подкопават принципите, върху които интернет е изграден.

Китай е изправена пред избор. Днес, тя говори за своята т.нар. инициатива „Един пояс, един път” за свързване на икономиката си с тези на страните от Централна Азия и Европа. Но глобалното бъдеще на Китай ще бъде зависимо, както и на всеки друг от „Една мрежа” – един отворен, свободен, динамичен и сигурен интернет.

Европа обаче също е изправена пред няколко важни избора. ЕС не трябва да позволява мътното разбиране за дигиталните реалности да даде импулс на силно навреждащия дигитален протекционизъм. Трябва да бъдат преодолени институционалните бариери, които правят невъзможно изработването на единна позиция за външната кибер политика. Също така е нужно да се предприемат сериозни външнополитически действия в тази насока. Когато страните от ЕС говорят за „затваряне” на данните, другите също го правят.

Накрая, Съединените щати също ще трябва да се приспособят. Те трябва да приемат, че те повече не са единствената глобална кибер сила и че нейното собствено поведение трябва да е в синхрон с глобално приетите правила, към които всички трябва да се придържат.

Интернет вече се превърна в най-важната инфраструктура в света. Но това е само началото: скоро тя ще бъде инфраструктурата на всяка друга инфраструктура. Политики родени във времена на смут, хаос и противопоставяне нямат място в този свят на нови възможности.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.