България се отказа от ролята си на лидер на Балканите

Георги Киряков

След обявяване на окончателните резултати от изборите в Босна и Херцеговина настъпи сериозно раздвижване на международната политическа сцена. Активността на Европейския съюз и призивите за преки преговори между Белград и Прищина отправени от италианския външен министър и бивш еврокомисар по правосъдието Франко Фратини, беше последвана от подготовката и осъществяването на знакова обиколка на държавния секретар на Съединените щати Хилари Клинтън в страните от Западните Балкани. Прякото ангажиране и на ЕС, и на САЩ в тази последна фаза от омиротворяването на Балканския полуостров е ясен сигнал, че не можем да си позволим повече кървави междуетнически сблъсъци и противопоставяния на територията на Европа. Възраждането на американският интерес към Европа и по-специално към Балканите изглежда изненадваща, но всъщност не е. Вероятна причина е нарастващото влияние на мюсюлманска Турция не само като икономическа сила с огромен растеж на фона на световната икономическа криза, но и като политическа сила черпеща енергия от имперското си минало и обърнала поглед едновременно и към ЕС, и към Близкия изток, зони с дългогодишно стратегическо значение във външнополитическите стратегии на Америка.

Къде обаче е България и каква е външнополитическата й позиция? Каква роля иска да играе в тези процеси и какви цели си е поставила? Защо външният ни министър и правителството гледат от последните редове какво се случва по нейните граници?

Българската външна политика е в пълен синхрон с хаоса и непоследователността характерни за вътрешната ни политика. Външнополитическите приоритети на правителството се сменят според намеренията и целите както на старите, така и на новоизгряващите велики сили. След приключване на посещението на германския канцлер Ангела Меркел, следва посещение на руския външен министър. След това настъпва сериозно медийно раздвижване откъм американското посолство. В тази игра на „пиян морков” от време на време се включва и френският посланик, а за десерт на кратко и съдържателно посещение идва и министър-председателят на съседна Турция. Тази предпазливост и демонстрираното нежелание за конфронтация с големите играчи на европейската и международна сцена в защита на националния интерес обаче показва липсата на характер, на познания и на цели. Това в средносрочен и дългосрочен аспект ще създаде изключително негативен външнополитически образ на страната и ще даде основание на западните ни партньори, в това число и ЕС, да ни включат в списъка на ненадеждните и нелоялни членове на общността.

Вътрешнополитическите проблеми.

Разбира се случващото се в българската политика може в известна степен да се ползва като оправдание за хаоса във външната ни политика. Неспособни да решат бюджетните проблеми предизвикани не само от световната икономическа криза, но и от неадекватното и на моменти твърде опасно поведение на министри като Симеон Дянков, управляващите напълно пренебрегнаха ставащото отвъд границите ни. И по този начин подариха възможността за намеса от всевъзможни посоки. В желанието си да концентрира взимането на всички политически решения към себе си, премиерът се оказа напълно неподготвен за проведените досега срещи на високо равнище. Но също така е безспорно и неговото пренебрежение към външнополитическите проблеми. Нито ги разбира, нито му носят гласове, нито влияят на позападащия му имидж. И така изправен пред сериозни трудности тук у нас и неразбиращ външната политка, Бойко Борисов се поклаща тромаво между Меркел, Путин и Обама (Джеймс Уорлик). А ролята на външния министър в кабинета му е на статист, който върви след събитията и прави плахи опити да замазва външнополитическите му гафове.

Външнополитическата динамика.

Разбираемо е на този фон нежеланието на Съединените щати и Европа да ни включват в своите инициативи свързани с мирните процеси и интеграцията на страните от Западните Балкани към Европейския съюз. Това прескачане на България е сигнал за отношението на ЕС към страната ни. А трябва да припомня, че дълго време бяхме „остров на стабилност” в един размирен и разкъсван от етнически и верски конфликти регион. Поканите за участие във форумите за Балканите са мотивирани единствено от факта, че все пак сме балканска държава. И така България за периода от началото на мандата на това правителство се превърна от център на европейската политика на Балканите в транзитна територия за трасетата на международната политика. Инициативата все по-охотно се поема от Турция и другата близка до Западните Балкани страна, която в същото време е и една от водещите държави в ЕС, Италия. Резултатът е превръщането на второстепенната роля на външната политика в приоритетите на правителството във второстепенна роля на страната ни във външната политика на Европа и то в регион, в който бихме могли и би трябвало да бъдем лидери. За този лош резултат вина има както кадровата, така и коалиционната политика на кабинета. Напълно очакван е скептицизмът на Брюксел към управляващите, когато назначаваш отявлен евроскептик и националист за министър отговарящ за българите в чужбина от една страна и от друга страна разчиташ на крайно националистическа, ксенофобска и антимюсюлманска партия да крепи кабинета ти. Видя се колко е крехка тази подкрепа след скорошното посещение на турския министър-председател Ердоган в България.

Поставени сме пред ситуация, в която се налага преди да предприемаме каквито и да било действия по отношение на процесите случващи се на една ръка разстояние от дома ни, да се допитваме до бюрократите от Брюксел. Вместо това можеше да си извоюваме ролята на посредник между Европейския съюз и страните от Западните Балкани. Но инициативата беше изтървана. Остава да чакаме следващата възможност, но предвид напредъка в мирния процес и ясното и трайно ангажиране на големите страни с делата в региона, изгледите това да се случи са нищожни.

Сега можем само да гледаме отстрани в очакване на подарена покана за включване в събития, които считахме за наш стратегически външнополитически приоритет. С нищо не може да бъде оправдана пасивността на премиера Борисов и мълчаливото пригласяне на външния министър Младенов. А проблемът е, че нито единият нито другият демонстрират намериение за промяна на курса.