Завръщане на растежа във възникващите икономики

Майкъл Спенс*

Не е тайна за никого, че възникващите икономики са изправени пред сериозни предизвикателства, които подкопаха техния някога експлозивен растеж и отслабиха перспективите за развитието. Това, дали ще се върнат на пътя на сближаването с напредналите икономики в огромна степен ще зависи от подхода им към все по-сложната икономическа среда.

Разбира се, пътят на развитие на тези икономики никога не е бил прост или гладък. Но през по-голямата част от периода след Втората световна война, до преди десет години, той беше ясно начертан. Страните трябваше да отворят икономиките си в разумни граници; да вкарат глобалните технологии и да стимулират търсенето; да се специализират в оборотни сектори; да инвестират много (около 30% от БВП); и да привличат преки чуждестранни инвестиции, с подходящото обезпечение за трансфери на знание.

В този процес възникващите икономики осъзнаха важността на правилното функциониране на пазарните механизми, на гарантирането на правата на собственост и на опазването на макроикономическата и финансова стабилност. И най-важното, те знаеха, че трябва да се съсредоточат върху генерирането на заетост, особено в градските райони и модернизиращите се сектори, и върху по-широкото приобщаване.

Докато се придържаха към този дневен ред, възникващите икономики срещаха спънки на старта и преживяваха безброй кризи, често придружени от огромни дългове, валутни капани и висока инфлация. А стремейки се да достигнат средните нива на доход, страните пренебрегваха политиките и структурните капани, които придружаваха прехода към статус на страна с високи доходи. Въпреки това, в една все по-отворена глобална среда, характеризираща се с висок растеж (и търсене) в напредналите икономики, възникващите икономики успяха да постигнат огромен и бърз напредък.

Всичко това се промени след глобалната финансова криза от 2008. Разбира се, сърцевината на дневният ред за развитие остана същата. Но в невъобразимо по-сложна среда.

Част от тази сложност изникна от външните глобални дисбаланси, изкривявания и повишена волатилност на капиталовите потоци, валутните курсове и относителните цени. Имайки предвид това, че подобни предизвикателства са по същество нови, нямаше изпитана пътна карта за преодоляването им. В края на краищата развитите икономики преди не бяха опирали до вида неконвенционална политика позната от последните години – период характеризиращ се с ултраниски лихви и ултрабързи потоци пресичащи границите.

За възникващите икономики, с техните сравнително неликвидни финансови пазари, подобни тенденции засилиха свръхзависимостта им от евтините външни капитали, които могат да бъдат изгубени със същата скорост. Ударилите дъното разходи за заемане също подсилиха свръхзависимостта от задлъжняването, отслабвайки волята за предприемане на нужните за стимулиране на потенциалния растеж реформи – и допълнително усилвайки уязвимостта на икономиката към промяна на лихвите или на нагласите на инвеститорите.

Правейки нещата още по-лоши за богатите на ресурси възникващи икономики, цените на суровините се сринаха през 2014. След продължителен период на ускоряващ се ръст на търсенето, особено от Китай, правителствата смятаха високите цени на суровините за даденост – едно предположение, което ги накара да надценят бъдещите си приходи. Днес, когато цените са паднали значително, тези страни са изправени пред огромни дисбаланси и фискални затруднения. А и правителствата не са сами в това. Частният сектор също разчиташе на розовите прогнози за изчистване на безразсъдно високите си нива на задлъжнялост.

По-бавният растеж в напредналите икономики също повлия на търговските потоци, в допълнение на насрещните ветрове. Както Мохамед Ел-Ериан правилно отбеляза, в глобалната икономика съседът ти – или икономиките, с които си свързан икономически и финансово – е важен. Още по-вярно е това за възникващите икономики, които стават все по-зависими от своите съседи.

Накратко, възникващите икономики са изправени пред идващи отвън макроикономически трусове, неконвенционални монетарни политики, стелеща се навсякъде волатилност и слаб растеж в развитите пазари. Без повече играчи, които да ги направляват, не е изненадващо, че способността им да се справят с тези предизвикателства значително отслабва.

В повечето случаи, справящите се по-добре, като Индия, комбинираха добрите основи за растеж и реформи с прагматични и проактивни мерки за борба с външните източници на волатилност. Индия, разбира се, също се възползва от по-ниските цени на петрола.

Износителите на суровини като Бразилия пострадаха повече, но не само заради падането на цените на естествените ресурси. Всъщност спадът на цените, заедно с обръщането на посоката на капиталовите потоци, разкри слабостта в лежащите под повърхността основи на растежа, които преди бяха прикривани от благоприятните условия.

Днес има още едно предизвикателство, което става все по-голямо с времето. Който и път да изберат възникващите икономики за решаване на тези предизвикателства, ще трябва също и да си дават сметка за фундаменталните трусове предизвикани от дигиталните капиталоемки технологии. Когато дигиталните технологии създават нов вид работни места във високотехнологичните сектори и споделената икономика, наред с другите, те намаляват и премахват посредническите „рутинни” работни места за бели и сини якички.

Тук бързият напредък на роботиката е особено важен, като все по-сложните машини заплашват да изместят нискоквалифицираните работници в различни сектори на икономиката. Силно фиксираните и слабо вариращи разходи на тези технологии означават, че някога роботите ще станат много по-ефективни от човешката работна ръка по отношение на разходите за труд, тенденция която няма да се обърне, особено ако вземем предвид, че автоматизираното сглобяване може да бъде местено по-близо до пазарите, независимо от евтината работна ръка.

Работните места в производството на електроника, която играе огромна роля в глобалната търговия и помогна за бурния растеж в много възникващи икономики – особено в Китай – са особено уязвими. Макар производствата свързани с шиене – текстил, дрехи, обувки – да не са все още толкова автоматизирани, може би е въпрос на време това да се случи.

Като класически показател за ранно предупреждение за сравнителното намаляване на предимствата, страните – особено по-рано установените развиващи се страни – ще трябва да прокарат политики, които поставят услугите (в това число търгуеми услуги) много по-напред; те също така трябва да увеличат своите инвестиции в човешкия капитал. Дали тези опити да се оттласнат от дъното стъпват на основите на развитието, предстои да видим. От сравнително неконвенционалния пример за растеж в Индия, с нейната ранна ориентация върху услугите, могат да бъдат извлечени ценни уроци.

Във всеки случай развиващите се страни – и особено възникващите икономики – очевидно имат много какво да предложат. Докато тези икономики прибавят допълнителни точки – защитавайки се от волатилността и адаптирайки се към мощните технологични промени – към ключовия дневен ред на структурния растеж, те винаги ще грешат и ще се объркват. Това ще води до големи различия в представянето сред страните и вероятно ще забави ритъма на сближаване. Но, според много оценки, това няма да спъне напълно сближаването.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.