Искаме ли силни лидери?

Джоузеф Най*

Тенденцията към засилен авторитаризъм се разпространява навсякъде по света. Владимир Путин успешно използва национализма, за да затегне контрола над Русия и както изглежда това му докара огромна популярност. Си Дзинпин е смятан за най-силният лидер на Китай от Мао Дзедун насам, председателстващ комисии вземащи все по-голям брой съдбоносни решения. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган, наскоро сменил своя министър-председател с по-сервилен към желанието му да концентрира изпълнителната власт в ръцете си. А някои коментатори се тревожат, че ако Доналд Тръмп спечели президентските избори в Съединените щати през ноември, той може да се превърне в „Американския Мусолини”.

Злоупотребата с власт е стара колкото човешката история. Библията ни напомня, че след като Давид побеждава Голиат и след това става цар, той съблазнява Батшеба и изпраща съпруга й на сигурна смърт в битка. Лидерството включва употребата на власт, а както лорд Актън предупреждава, властта развращава. А пък лидерите без власт – способността да накараш другите да правят това, което искаш – не могат да управляват.

Психологът от Харвард Дейвид Маклелън разграничава три групи хора според мотивацията им. Онези, които ги е грижа повече да направят нещо по-добро имат „влечение към постижения”. Онези, които мислят повече за приятелските взаимоотношения с другите имат „влечение към сдружаване”. А онези, които ги интересува най-вече влиянието им върху другите демонстрират „влечение към власт”.

Тези три групи са в основата на най-ефективните лидери, които ни връщат към Актън. Но властта нито е лоша, нито е добра сама по себе си. Също както калориите в една диета, твърде малко от тях предизвикват атрофия, а твърде много води до затлъстяване. Емоционалната зрялост и умение са от съществено значение за ограничаване на нарцистичната страст за власт, а подходящите институции са ключови за постигане на точния баланс. Етиката и властта могат взаимно да се подсилват.

Но етиката може също така да бъде използвана като инструмент за увеличаване на властта. Макиавели посочва важността на етиката за лидерите, но основно като оставяне на впечатление за добродетелност за пред последователите. Показната добродетелност е важен източник на меката сила у лидерите или на способност да накараш някого да направи нещо по собствено желание, а не по принуда или срещу заплащане. Всъщност, за Макиавели добродетелността на владетеля трябва да бъде само показна, не и реална. „Дори ще си позволя да заявя, че ако той я има и постоянно я практикува, тя би му навредила, докато показната добродетелност е полезна”.

Макиавели също така набляга на важността на твърдата сила на принудата и на заплащането, когато лидерът бъде поставен пред избор да използва меката сила на привличането, „това да бъде обичан зависи от поданиците му, докато страхът от него зависи от самия него”. Макиавели е убеден, че ако трябва да се избира, е по-добре да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Но той също така е наясно, че страхът и любовта не са непременно две противоположности и че обратното на любовта – омразата – е всъщност по-опасна за лидерите.

Анархистичният свят на италианските ренесансови градове-държави е бил изпълнен с повече насилие и опасности от днешните демокрации, но елементи от съветите на Макиавели остават валидни и за съвременните лидери. Освен смелостта на лъва, Макиавели също така възхвалява и стратегическата хитрост на лисицата. Идеализъм без реализъм рядко може да доведе до преоформяне на света и когато съдим нашите съвременни демократични лидери, трябва да имаме едни наум както за съветите на Макиавели, така и за тези на Актън. Трябва да търсим и да подкрепяме лидери, които си поставят собствени етически норми за самоограничаване и с желание както за издигане, така и за обществено сплотяване и за власт.

Но тук има и още един аспект на дилемата на Актън, освен етиката на лидерите: набирането на последователи. Лидерството е комбинация от лидерски качества, набиране на последователи и средата, в която те си взаимодействат. Руското общество е загрижено за своя статус; китайският народ се тревожи за необузданата корупция; турското население е разделено по отношение на етноса и религията. Всичко това създава подходяща среда за лидери, които усещат психологическа необходимост от власт. По същия начин, за да бъде задоволена неговата нарцистична нужда от власт, Тръмп засилва недоволството у част от населението чрез умела манипулация през новинарските емисии и социалните медии.

Именно тук институциите играят жизненоважна роля. В първите години от съществуването на Съединените щати, Джеймс Мадисън и останалите отци основатели на новата страна виждат че нито лидерите, нито привържениците им са ангели, и институциите трябва да бъдат така изградени, че да укрепват ограниченията. Те правят заключението, след изследването на древната римска република, че трябва на всяка цена да предотвратят възхода на самонадеяни лидери като Юлий Цезар, за което се нуждаят от институционална рамка за разделение на властите, а не от фракции балансиращи други фракции. Отговорът на Мадисън за възможността от поява на „Американски Мусолини” е система от институции за проверки и баланси, гарантираща че Съединените щати никога няма да станат като Италия от 1922 – или като Русия, Китай и Турция понастоящем.

Американските отци основатели са се борили с дилемата колко власт искаме да дадем на нашите лидери. Отговорът им е бил да съхранят свободата, а не да максимизират ефективността на управлението. Мнозина коментатори изразяват притеснение за институционалния упадък, а други наблягат на промените – като настъпването на риалити телевизията и социалните медии – които снижават качеството на публичния дебат. По-късно през годината може да разберем колко жилава е властовата рамка на отците основатели на Америка и колко е силно лидерството.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.