Преоткриване на фискалната политика от Г-7

Джефри Франкъл*

При събирането на лидерите на Г-7 в Исе Джима, Япония, глобалната икономическа слабост ще бъде основна тема. Но вместо да се съсредоточават върху валутните войни, лидерите на основните развити страни би трябвало да обсъждат фискалната политика, която при сегашните условия би се оказала много по-мощен инструмент от монетарната политика за стимулиране на икономическата активност. Все пак днес, за разлика от нормалните времена, възможностите на фискалната политика не би трябвало да са ограничени от твърде високи лихви, недостатъчно частно търсене, тесни ограничения на производителността или прекалена инфлация.

Икономистите отхвърлят фискалната политика предимно заради нейната „политическа ограниченост”. Но това не е добра причина да се отказваме от нея. Напротив, ако политическият процес е генератор на проблематични фискални проблеми, както се случва днес, това е най-голямата причина за икономистите да изкажат притесненията си.

Разцветът на активизма във фискалната политика беше преди половин век. Повечето напреднали страни възприеха контрацикличен подход, ограничавайки разходите или увеличавайки данъците в период на икономически възход и въвеждайки политики за стимулиране по време на рецесия. Изразът „днес всички сме кейнсианци”, приписван на Милтън Фридман през 1965 и Ричард Никсън през 1971, улавя икономическият дух на времето.

Но след 2000, някои започнаха да преследват проциклични бюджетни политики. Когато икономиката е била във възход, те въвеждат фискални стимули, като по този начин му дават допълнителен тласък. Когато икономиката е в период на спад, те въвеждат фискални ограничения, усилвайки рецесията.

Сред действащите проциклично има и няколко американски политици. В началото на века президентът Джордж Буш-младши се отказа от големите фискални излишъци, които бяха наследени от Бил Клинтън, въвеждайки големи данъчни съкращения и увеличавайки рязко разходите между 2003 и 2007, когато икономиката докосна върха. Той бе подкрепян и насърчаван от тогавашния председател на Фед Алън Грийнспан, който странно защо мислеше, че излишъците са заплаха. Това беше периодът, в който вице-президентът Дик Чейни според слуховете е казал, че бившият президент Роналд Рейгън е доказал, че „дефицитът няма значение”.

Обременени с дългове на американските лидери им бяха останали малко възможности за прилагане на крайно необходимите фискални стимули, когато Голямата рецесия от 2007 връхлетя. Демократите разбраха, че трябва, но републиканците решиха, в най-неподходящото време, че дефицитът е лошо нещо.

През януари 2009, когато икономиката се олюляваше, републиканците гласуваха срещу плана за фискалните стимули на президента Барак Обама. За късмет, политиката беше задействана въпреки това, допринасяйки много за забавянето на свободното падане. Но веднъж републиканците поели контрола върху Камарата на представителите през 2010, те започнаха да блокират по-нататъшните опити на Обама да стимулира все още слабата икономика.

Тогава се появи болното дете на процикличните фискални политики след 2000 година: Гърция. Също като при Буш, страната натрупа огромни бюджетни дефицити, докато икономиката вървеше нагоре между 2003 и 2008. Тогава, през 2010, сблъсквайки се с невиждана дългова криза Гърция прие неохотно от своите европейски кредитори да предприеме строги ограничения, които влошиха икономическото свиване. В резултат на това, далеч от възстановяването на устойчива дългова тежест, политиката доведе до рязък ръст на съотношението дълг спрямо БВП.

Европейските страни като цяло базират бюджетните си планове не непременно на субективни официални прогнози, които да ги тласнат към проциклични политики. Преди 2008 всички страни членки на еврозоната, не само Гърция, „неочаквано” превишиха 3-процентния праг на бюджетния дефицита от БВП. А след 2008 примерите за проциклични фискални свивания, водещи до спад на доходите и ръст на съотношението дълг-БВП,  се разпространиха не само в Гърция, но и Ирландия, Италия, Португалия, както и Испания.

Водещият защитник на затягането на коланите без изненада е Германия. Германците неохотно се съгласиха, на срещата на върха на Г-20 през 2009 в Лондон, че Съединените щати, Китай и останалите големи страни, трябва да увеличат търсенето, за да помогнат при изваждането на света от рецесията. Но когато в края на същата година избухна гръцката криза, германците се завърнаха към дълбоката си вяра във фискалното благоразумие.

Първоначално от МВФ убеждаваха гръцките кредитори, че затягането на коланите ще проработи. Но през януари 2013 тогавашният главен икономист на ВМФ, Оливие Бланшар, направи изявление, заявявайки че фискалните мултипликатори са доста по-високи от мислените от МВФ, и че програмите за ограничаване на разходите в затруднените страни от периферията на еврозоната, може би са били прекалени. Днес управляващият директор на МВФ, Кристин Лагард, добре разбира, че за да постигне Гърция устойчиво съотношение дълг към БВП, е необходимо още облекчаване на дълга, а не изисквания за излишък от 3,5% от БВП.

Япония, домакин на срещата на Г-7, също направи фискални грешки. През април 2014 макар че Японската централна банка възприе агресивна политика по количествени улеснения, за да раздвижи икономическия растеж, министър-председателят Шиндзо Абе пое курс към планирано увеличение на потребителските данъци, от 5% на 8%. Както мнозина предричаха Япония се върна в рецесията.

Много скоро Абе трябва да реши дали да увеличи потребителските данъци отново, до 10%. Макар японските власти да не са съвсем разумни в тревогите си относно огромните размери на националния дълг на страната, почти нулевите лихви показват, че доверието днес не е проблем. Това, от което се нуждае Япония е по-силна икономика. То ясно показва, че Япония не трябва да пристъпва към още едно голямо увеличение на потребителските данъци. Тя вместо това трябва да възприеме подхода на малките годишни увеличения на потребителските данъци през следващите 20 години.

Естествено има и други примери на страни, които използват контрациклични фискални политики за извличане на предимство от 2000 насам. Някои развиващи се страни – в това число Чили, Ботсвана, Индонезия, Малайзия и Южна Корея – натрупаха предимство в годините на възход трупайки бюджетни излишъци, намалявайки дълговете си и заделяйки резерви. В резултат на това те се оказаха с достатъчно фискално пространство за разхлабване на тези политики, когато удари кризата през 2008-2009.

За нещастие, тези които избягваха процикличните политики през последното десетилетие отново изпадаха в отчаяние. Тайланд е един от примерите. Друг е Бразилия, чиито провал да се възползва от възобновения бум в цените на суровините от 2010-2011, за да премахне бюджетния дефицит допринесе значително за днешния хаос.

Политиците почти навсякъде по света биха сторили добре да препрочетат главата за фискалната политика от своите книги за въведение в макроикономиката.

*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.