Сбърканата макроикономика

Робърт Скиделски*

Допреди няколко години икономисти от всички цветове уверено заявяваха, че Голямата депресия никога няма да се повтори. И всъщност бяха прави. След избухването на финансовата криза през 2008 година, вместо това се сдобихме с Голяма рецесия. Правителствата опитаха да ограничат щетите като наливаха огромни количества пари в глобалната икономика и свалиха скоростно лихвите почти до нула. Но спирайки стремителното спускане от 2008-2009, те се оказаха без интелектуални и политически муниции.

Икономическите съветници уверяваха шефовете си, че възстановяването ще бъде бързо. И наистина имаше някакво съживяване, но през 2010 скоростта се забави. В същото време правителствата започнаха да трупат огромни дефицити – наследство от икономическия спад – докато възобновеният растеж очаквано се сви. В еврозоната страни като Гърция изпаднаха в дългова криза, а затрудненията на банките превърнаха частния дълг в публичен дълг.

Вниманието беше насочено към проблема с фискалните дефицити и съотношението между дефицитите и икономическия растеж. Трябваше ли правителствата предпазливо да увеличат своите дефицити, за да компенсират спада в търсенето при домакинствата и при инвеститорите? Или трябваше да се опитат да орежат публичните разходи, за да освободят пари за частно ползване?

Поддръжниците и на двете големи макроикономически теории могат да предложат политики за стимулиране на растежа. При първата икономиката ще нарасне, понеже правителството щеше да увеличи публичните разходи. При втората, понеже щеше да ги ореже. Поддръжниците на кейнсианската теория предлагат първата, а правителствата единодушно се спряха на втората.

Последствията от този избор са налице. Днес има широко съгласие, че затягането на фискалната дисциплина струва на развитите икономики 5 до 10 процента от ръста на брутния вътрешен продукт от 2010 година насам. Цялото това производство и приходи са безвъзвратно изгубени. Нещо повече, понеже фискалната дисциплина задуши икономическия растеж, това направи задачата за намаляването на бюджетните дефицити и националния дълг като дял от БВП много по-трудна. Орязването на публичните разходи не доведе до намаляване на дефицитите, понеже икономиката също се сви.

С това аргументите трябваше да се изчерпят, но не стана така. Някои икономисти твърдят, че правителствата изпаднаха в затруднение през 2010 година. Орязването на дефицитите щеше да забави растежа, но запазването им в тези размери щеше да направи нещата още по-лоши.

Кейнсианският лек от своя страна, пренебрегва ефекта от очакванията за фискалната политика. Ако общественото мнение вярва, че орязването на дефицита е правилното действие, последващото увеличени на дефицита ще изпари надеждата им за стимулиращия ефект. Очакванията на домакинствата и фирмите данъците да се повишат, за да се „плати” за извънредните разходи, ще доведе до увеличаване на техните спестявания. Страхувайки се от държавен фалит, дълговите пазари ще начислят на правителствата наказателна лихва върху техните заеми.

Сега следва най-важното. Заедно с обвързването си с решението за затягане на фискалната дисциплина, финансовите министри си позволиха и разхлабване на същата тази фискална дисциплина. Публичното обвързване с фискалното благоприличие им позволи да практикуват фискална поквара. Те успяха да създадат фискална илюзия като орязаха по-малко от обещаното. Повечето от финансовите министри направиха точно това.

Ето ви отговора за част от бъркотията, в която макроикономистите сами се вкараха. Веднъж вкарани вярвания и очаквания в икономически оборот, дори и наистина разумни, резултатите от фискалната политика стават трудно предвидими. Резултатите от политиките стават твърде зависими от това, което мислят хората. На икономически жаргон резултатите от политиките са „моделно зависими”.

Нобеловият лауреат Пол Кругман изля цялото си презрение срещу това, което нарече „кредит на доверие”, вярата, че фискалната политика трябва да е водеща над дълговите пазари. Но натякването, че настоящата политика влоши нещата не означава, че имаме подръка по-добра политика. Успехът на правилната политика може да зависи от обществените очаквания за резултатите от нея. Въпросът, на който няма отговор е защо обществото трябва да има погрешни очаквания.

Ако фискалната политика се намира в безпорядък, какво да кажем за монетарната такава. Централните банки се опитаха да избегнат необходимостта от кредита на доверие чрез печатане на пари – технически осъществено чрез изкупуване на правителствен дълг на вторичния пазар. Извънредните пари трябваше да се влеят в икономиката, съживявайки икономическата активност. Европейската централна банка наскоро стартира програма за изкупуване на дълг на стойност 1.1 трлн. евро, за да преодолее германското вето върху фискалната експанзия.

Но и ефектът от т.нар. количествени облекчения също зависи от очакванията. Ако дадем на бизнеса много пари, за да си възвърнем доверието му, те ще започнат да харчат повече. Ако обаче бизнесът няма доверие на политиките, ще започне да се запасява с пари в брой.

Резултатите от количествените облекчения в Съединените щати и Великобритания са противоречиви. Правителствата, нямайте съмнение в това, биха си взели пари по-евтино и при по-ниска доходност. Но банките не започнаха да кредитират с тези пари, отчасти защото ги използваха, за да плащат собствените си дългове и отчасти защото имаше слабо търсене на кредити. Основният положителен ефект от количествените облекчения беше върху цените на активите, преди всичко на финансовите активи. Но забогатяването на богатите не винаги води до увеличаване на харчовете им. То доведе просто до увеличаване на неравенството и до надуване на балон на активите, което може да докара нова финансова катастрофа.

И така влязохме в посткризисните времена без каквато и да е идея за правилните макро политики за възстановяване или за предотвратяване на бъдещ безпорядък. Големите надежди сега са насочени към подобрените финансови регулации, които да спрат свръхкредитирането. Тук обаче трябва да си отговорим на въпроса какво означава „свръх”? Ще продължат ли централните банки да настояват за инфлация от 2%? Или ще разчитат на „номиналните доходи”? Какви трябва да са новите фискални правила и как ще бъдат приложени в еврозоната?

Икономистите спорят отдавна за това дали пазарните икономики са естествено стабилни. Като кейнсианец съм твърдо убеден, че пазарните икономики имат нужда от стабилизиране чрез нарочни политики. Но кейнсианците трябва да приемат неудобната истина, че успехът на стабилизационните политики могат да се окажат зависими от бизнес общност с кейнсиански очаквания. Те се нуждаят от кредит на доверие, за да бъде тази общност на тяхна страна.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.